Бистра. Никога?
Данаил (ядно). Какво искаш! За първи път тази вечер почувствувах аз какво нещо е изобщо лъжата и съм потресен. Сега истината ме измъчва като някоя органическа необходимост. Ето, аз не те чувствувам своя майка! Казвам го, защото това ми е необходимо: не те чувствувам своя майка!…
Бистра (застава срещу него в мрачна решителност). Това вече не е по моите сили!
Данаил (яростен). Баща ми е възмутен в моята душа… Баща ми крещи, кроткия мой баща крещи в душата ми като ранен звяр. Кълна се, аз ще премажа главата на тоя полковник, който се промъква в къщата ни, за да я срине!…
Бистра. Това ли е твоята истина?
Данаил. Това?!
Бистра. Ти си един много жесток син. Ти приличаш по жестокост на баща си. Това е истината!
Данаил. Това?!
Бистра. Твоят баща застана тази вечер над главата ми като някой душегубец, повлече ме из тинята, в престъпните му прегръдки да го моля за пощада… Това е истината!
Данаил. Моя баща?!
Бистра. Твоя баща, твоя истински баща, когото ти изпъди, за да се хвърлиш още по-немилостиво върху мене и да ме довършиш…
Данаил (след постепенен уплах извиква ужасен). Майко!
Попович (влазя бърже). Какво става тук! Майка и син — карате ли се? Бистра, Данаиле…
Данаил (е отпуснал глава и стене). Майко! Майко!…
Бистра (странно апатична, с блуждаещ поглед, замъглен от сълзи). Сега вече, сега всичко ми е все едно.
Попович (отива при Бистра). Бистра, говори!
Бистра го отблъсва полека с ръка.
(отива при Данаила.) Данаиле, кажи ми: какво ни донесе ти!
Данаил (полита в прегръдките му). По-добре да не съм се раждал…
Попович. Ти ли говориш това? Защо говориш това! Разкажи всичко на баща си; като на един добър приятел. Аз ще ти помогна.
Данаил ридае.
(Попович го глади по косата.) Кажи, сине мой, хубаво момче…
Данаил (избухва истерично и отскача настрана). Ти не си мой баща!
Попович. Аз не съм твой баща? А чий? Защо?
Бистра (се отпуща на канапето). Нека това се свърши… Той каза истината…
Попович. Той каза! Какво?
Данаил. Кажи му, майко! Да повярва и аз да чуя гласа ти… Струва ми се, като че аз не съм аз, като че не съм бил никога… Татко, майко, говорете да ви чуя. Аз не зная живи ли сте, или умрели, или само съм ви сънувал някога.
Попович (уплашен). Бистра…
Бистра. Аз крих това двайсет и една година. Сега всичко е наяве: той не е твой син!
Попович (се прислонява на етажерката и после се смъква на един стол като поразен от гръм). Това… Значи, това … (Той подига очи, поглежда Данаила и после Бистра.) Но… но то не е възможно. (Умолително.) Кажете, измислихте ли го? Защо го измислихте? (Мълчание.) Ако това е тъй, защо именно сега трябваше да ми се каже то? То е безсмислица… (Замисля се.) То е безсмислица и вие сте луди — майка и син… Не, Бистра, само ти… Аз се усъмних още отвъде: само ти, именно ти си лудата!
Бистра. Уви, да беше тъй!
Попович. Данаил, моя Данаил… (Стремително отива при него.)
Данаил отвръща главата си.
(Попович го дръпва за ръцете.) Ти ли казваш, че не си мой син? Отде знаеш ти? (Прегръща го.) Майка ти не е в себе си, това е то. (Оставя Данаила и се обръща към жена си.) Бистра, ти не си в себе си и аз ще взема мерки… Ти вибаги беше странна, от няколко години още повече, и сега — ето!… (Отива при нея.) Ти имаш някаква идея-фикс, която аз никога не можах да проникна, и сега! Тази твоя идея-фикс с чифлика…
Бистра. То беше в чифлика… Аз се боях да се върна там, защото… там не можех да те гледам в очите!
Попович (стене). А-а, чакай. Значи… затова! Тъй ли! (Внвзапно, като че е доловил една лъжа.) Бистра, кажи ми: чий син може да бъде той?! На някой селянин ли…? (Малко мълчание.) Или на някой наш слуга, Бистра?! И в онова време? Не е ли то смешно? Преди всичко ти ме обичаше.
Бистра. Аз те обичам и сега.
Попович. Данаиле, майка ти не разбира човешки език… Или поне когато й говоря аз!
Бистра. Недейте ме измъчва вече. Оставете ме да кажа всичко. Данаил е син на Витанова.