Данаил стои бледен и сякаш безжизнен.
Олга (в небрежно домашно облекло влазя тревожно). Лельо, вуйчо плаче в стаята си, чуе се чак в моята стая… Аз се уплаших…
Бистра си обхваща главата с две ръце.
Данаил (тихо). Нещастна майко, потърси как да го утешиш; иди при него!…
Бистра го гледа един момент и после излазя.
Мълчание.
Олга. Данаиле, страх ме е…
Данаил (след малко). От какво има да се боиш?
Олга. Ей тъй: страх ме е…
Данаил. Остани, като е тъй.
Олга (пристъпва). А пък преди — аз не мислех, че имало друго, по-сериозно… Да можех сама по улиците, бих отишла у една моя приятелка.
Данаил. Ще бягаш ли оттук? И майка ми, и аз — всички искат да бягат.
Олга. Тук има нещо…
Данаил. Да, има нещо, от което не мога да избягам и аз, както ти например, без да има какво да си припомня…
Олга. Защо пък!
Данаил (в безизходна отчаяност). Но къде мога да отида, когато не чувствувам земята под себе си! Аз приличам на един метеор, който пада и гори… Преди да стъпя някак на нозете си, ще изгоря в своята мъка…
Олга (с майчинска нежност). Аз не зная за какво приказваш, но ти си много имъчен, мили Данаиле!
Данаил (сяда). Олга, днес аз изгубих всичко. Нямам вече ни майка, ни баща.
Олга. Че как тъй може да бъде това!
Данаил. И аз още дишам и говоря аз — незаконния син на полковник Витанов!
Олга (слисана). А-а… (След продължително мълчание.) Затова вуйчо плачеше…
Данаил. Не зная кой от двама ни е по-злочест: вуйчо ти или аз.
Олга (вмислена, много тихо). Ех, какво пък…
Данаил (ранено). Олга!
Олга. Какво?
Данаил. Ти разбираш ли…
Олга (колебливо). Как не! Знаел си толкова време един човек за баща, един човек като вуйча, толкова добър! И изведнъж…
Данаил. Но ти говориш…
Олга. Говоря, както мога. Като си бил син… син на ифицерина, няма сега да се убиеш!
Данаил. Казах ти, че аз нямам вече ни баща, ни майка, че аз изгубих всичко… Всичко в света!
Олга (загрижено, разсъдителна). Витанов ти е баща, а леля Бистра ти е майка — ето всичко. Един или друг, все някой е баща на човека… Само майката не е тъй.
Данаил. Слушай.
Олга. Позволи, и аз не съм паднала от небето. Баща си — нито го помня. Ех, не умрях, като го нямах! Майката е главното, уверявам те. Погледни: какво е къща без майка? Нели казват: детето без баща е половин сирак, без майка — цял…
Данаил. Аз съм два пъти сирак, защото…
Олга (го ласкае). Какво си дете! Работата на родителите е да… В гимназията една рускиня, учителка, ни казваше, че … (Внезапно.) Ах, падна ми косата! (Прави движение да прибере косата си, но широките ръкави на блузата се смъкват до раменете й.) А!… (Отпуща ръце.)
Данаил (опчти на себе си). Ти си много чудна!
Олга. Тая вечер ние само се чудим един на друг! (Прави още едно незъзнателно движение да прибере косите си, но пак бърже отпуща ръце.)
Данаил (станал, я поглежда отстрана). Ти си невероятна!
Олга (прехапва устни. Тихо). Истина е…
Данаил. Кое?
Олга (нерешително). Това за полковника. Днес той погледна леля веднъж… Така си приличате!
Данаил (се отвръща болезнено). Олга!
Олга. Не, няма нищо: само тъй ми се стори. Успокой се! Виждам, че ти е мног мъчно и затова, както сам говореше, по-добре ще е да заминеш… Данаиле, слушай: да се махнем оттука! И аз ще дойда с тебе. Дори можем да останем за постоянно в Париж.
Данаил. Човека като те слуша…
Олга. Какво? Ние ще заминем оттук и ти ще забравиш всичко. А че и леля Бистра е доста богата: нима тя ще ни остави!
Данаил (я обхваща и разтърсва). Мълчи! Ти говориш неразумни неща… Недей се сърди! Все пак аз те обичам. Ти ми остана едничка в живота. Олга, мила… Такава малка, такава нежна, аз те обичам. Ако не беше ти, аз бих се хварлил в Дунава… Толкова неща ми каза ти — наистина, много детински, но начина, по който ги казваш…