Олга. Ще замине.
Попович. Ще замине ли?
Олга. Навярно за Франция.
Попович. Ти знаеш ли причината?
Олга навежда глава.
Тъй, ти знаеш…
Олга. Поне да вземе и мене со себе си… Къде ще върви сам? Той ще се разболее от отчаяние…
Попович (я глади по косите). Толкова ли го обичаш?
Олга. Но той! Нарежда си багажа, ами вика: след половин час!
Попович. Не се плаши. Нека си нареди багажа. Сам ще види… Не е лесно човек да напусне ония, които е обичал… които обича … (Ходи замислен и утвърждава горчиво на себе си.) Да, да…
Олга. Вуйчо!
Попович. Каза ли нещо, Олга!
Олга (нерешително). Вуйчо, и аз мисля, че всъщност няма нищо особено… та Данаил да се махне.
Попович. Разбира се, Олга, разбира се.
Олга. Всъщност…
Попович. Защо не кажеш?
Олга. Не знам дали трябва да го кажа.
Попович. На чуйчо си можеш всичко да кажеш.
Олга. Много просто: сега Данаил…
Попович (след кратко мълчание, сякаш ехо). Сега?
Олга. Когато хората нямат свои деца… Имам една приятелка, тя казваше веднъж…
Попович. Какво казваше тя?
Олга. Мисля, че беше това: главното е хората да имат…
Попович. Е?
Олга (смутено). Аз не знам…
Попович (като на себе си). А може би ти знаеш повече от всички други… (Ходи.) Да, да…
Олга. Вуйчо!
Попович. Е, Олга?
Олга. Исках да те помоля за едно нещо… Да кажеш на Данаила…
Попович. Да кажа?
Олга. На Данаила…
Попович. Какво? Олга (тихо). Но тебе не ти е добре.
Попович. Та добре ми е! Говори… Хубаво е човек да слуша другите (съвсем тихо)… когато не иска да чуе всичко в себе си…
Олга. Ти си много бледен сега.
Попович. Бледен ли съм? То трябва да е от… от ръката.
Олга. Какво имаш на ръката?
Попович. Нищо, Олга… Една ръка чинаги трябва да върви подир разума… ако тя не прави всичко това, ние сме длъжни да й го напомним… Още повече — когато работата е много проста, както казваш ти.
Олга. Наистина, вуйчо, и аз се уплаших, когато нощес…
Попович (ходи унесен). Да, да…
Олга. Подир това леля толкова плака! Особено — когато Данаил ни каза да го оставим сам… Тя прекара цялата нощ из коридорите…
Попович. Олга, кажи … (Ходи.) Кажи на леля си…
Мълчание.
Олга. Какво да й кажа?
Попович. Ах, да!… Кажи на леля си, че я моля да дойде малко при мене… Или виж, мога ли да отида при нея.
Олга. Аз мисля, че ти казах: тя излезе.
Попович. Излезе ли! Къде отиде?
Олга. Не знам. Тя ми каза да бъда из къщи и че скоро ще се върне.
Попович (тревожно). Къде може да е отишла?!
Олга. Тя държеше в ръцете си някакви книжа. Стори ми се, че то бяха книжа от банката.
Попович (тръгва към вратата, но се спира и след като помисля, се връща). Олга, слушай. Иди намери леля си. Виж най-напред в банката.
Олга (заразено тревожна). Аз непременно ще я намеря и няма да я оставя сама.
Попович. Да. Измисли някоя причина. По-скоро…
Олга (изхвръква навън, но почти веднага се връща). Вуйчо… оня!
Попович. Кой?
Олга. Полковника.
Попович е в недоумение и колебание.
Какво да му кажа? Той е вече до стълбата, ето — звъни. Слугинята отива…
Попович. Нека го пуснат да влязе.
Олга (сякаш зле чула). Нека… аз не разбрах.
Попович. Нека го пуснат да влезе.
Олга твърде учудена излазя.
(Говори след нея.) Ти иди за леля си веднага . (Остава сам и се разхожда.)
Витанов (влазя решително, като прикрива смущението си и с малко нахалство). Аз съм тук…
Попович (след кратко мълчание, като е застанал). Виждам.
Витанов. Аз съм тук, за да взема всяка отговорност върху себе си.
Попович (с горчив усмех). Това е едно много рицарско движение… Но, господин полковник, аз не виждам негоавата цел.
Витанов. След всичко станало во вашия дом…
Попович. А, тъй, вие знаете … (Помисля.) Всичко, което е станало в къщата мизасяга само мене.