Витанов навежда глава смирено.
Но аз още не съм се попитал: отде, как изпъкна целия въпрос за Данаила… Толкова пъти от снощи това минава през главата ми и не е спряло! Да, да… Очевидно, всичко е свързано с вашето пристигане тук. Повече от двайсет години мълчание… защо едва снощи да бъде нарушено то!
Витанов. Вярно. Аз съм причината.
Попович. Вие ме питате за моите намерения… Аз ви питах за намеренията на жена ми… Какви са вашиет лични намерения — ето кое трябва да се знае!… (Ходи.) Кажете направо: какво е разпоредено да бъде! Нима се опасявате, че ще ме изненадате или съкрушите? Недейте ме жали … (Тихо и болезнено.) Когато човек губи, по-малко мъчително е да изгуби всичко, отколкото да спаси една част. Спасеното ще му напомня по-живо изгубеното, без да му позволи скръбта напълно… (Като че е забравил чуждото присъствие.) До днес аз не познавах страданието. Моите понятия за него бяха твърде смътни. Днес забелязвам, че ти има вкуса на някакво сладострастие… Да, да! Като че сега душата ми е по-пълна и по-реална. Сякаш по-рано съм я пълнил само с дим; разбира се, с дима на измислиците… Човек трябва да живее на земята, а не да се движи иаз облаците, като … (Една гримаса, която иска да бъде смях, сгърчва лицето му. Търка си челото, тръсваглава и се обръща към полковника.) Значи… какво искате вие.
Витанов (тихо). Не знам… Чакам развитието на събитията.
Попович (застава и го гледа). Някога след бунта, когато… когато се криехте в чифлика… аз попитах: какво искате, на какво се надявате, като въстанахте. Тогава вие ми отговорихте тъкмо с тия думу: „Не знам!“
Витанов. Но аз съм честен човек, Попович!
Попович. Аз не решавам противното, додето ви признавам едно право… Почакайте, да свършим. (Тръгва към вратата.)
Данаил се явява там и твърде смутен, иска да се върне.
Ела. За тебе идех.
Данаил. Аз погледнах за мама… (След малко колебание отива при Поповича и целува полека превързаната му ръка.) Добро утро, татко. (Застава извърнат по начин да не вижда Витанова.)
Попович (го целува по бузата и промълвя развълнуван). Благодаря, мило момче.
Неловко мълчание.
Данаил. Необходимо ли е моето присъствие, тук?
Попович (го хваща за ръка). Да… Седни при мене. (Те сядат заедно на канапето.) Г-н полковника е дошъл да поговорим — и аз намирам, че това е необходимо: да поговорим като разбрани хора. (Поглажда косата му.) Колко измъчен изглеждаш ти! (Мълчание.) Данаиле, виж колко спокоен съм аз… Ако погледнеш на всичко като мене…
Данаил (едва чуто). За какво е думата?
Попович. Думата беше за това … (Търка си челото.) Да, г-н полковника дойде… (Внезапно и решително.) Той е тук с искането на истинския баща…
Данаил (се изправя, изглежда полковника, сетне навежда глава и говори с горчива твърдост.) Аз съм пълнолетен, вече мъж и не търся един баща, който да ме признае за свой син, нито дори просто да ме счита за такъв… Наиситна, онова, което се разкри снощи, ме туря в особено положение, но повече? Господине, аз съм благодарен за живота, който ми е даден, и питам сърцето си, но ето: аз ви гледам и (тихо) вашето присъствие неми казва нищо… Аз не ви познавам!
Витанов (смутен). Струва ми се, че съм криво разбран или лошо съм се изразил. Не съм дошъл никому да се налагам, вот… Едно чувство на дълг ме доведе само да заявя готовността си на всичко… като не знаех каква позиция ще заеме Попович. С позволение, каквито и да бъдат вашите чувства и мисли, отличен момък, ну, ще го кажа: вие сте ми скъп.
Данаил. Едва ли има друг човек, богат с обич, като мене: всички ме обичат…
Попович. Данаиле…
Данаил (на полковника). Аз не искам да ви обиждам, господине: това би било неуместно днес и тук … (Увлечен.) В тая къща ридае едно мълчаливо страдание, пред което трябва да се благоговее. Това най-добре виждате вие, щом в тая минута можете да…
Попович. Данаиле, моля!
Витанов (с приятно чувство). Нека продължава: той говори хубаво.
Данаил (по-тихо, все на Витанова.) Вие казвате, че сте мой баща, и всички ме карат да вярвам това. Добре, вие сте мой… мой физически баща, ако може да се каже тъй… (към Поповича) и ако ми е позволено да говоря свободно.