Олга (идва при Поповича и му казва тихо). Вуйчо, леля си дойде.
Данаил (венага отива към вратата и вика навън). Майко!
Олга (на Поповича). Аз я намерих в банката. Тя ми се скара, че съм отишла да я диря.
Бистра (влазя, изненадва се, като вижда полковника, и после говори с голяма умора в гласа, погледа и движенията). Г-н Витанов, подпоручика, когото видях с вас в коридора на хотела, дойде ад ме следи. Ислишно и неприятно беше… Освен това криво сте ме разбрали, като сте прибързали да се явите тук.
Витанов. Изпратих подпоручика Друмев, защото ми се видяхте доста смутена… а всеки разбира, както може…
Попович. Той намери у нас само деликатна обноска.
Бистра. Нека бъде тъй. (Към Олга, която е тръгнала да излезе.) Олга, остани за малко… (На Данаила.) А тебе те моля да заминеш по възможност още днес. Но доколкото мога да се догаждам, и ти сам ще искаш същото… Остава да те моля да тръгнеш заедно с Олга. Настани я там в някой католишки пансион за една-две години, докато стане достатъчно зряла, за да ти бъде жена… (Към Олга.) олга, аз зная, че ти искаш… (На Данаила.) Това е волята на майка ти — ако би обичал, да я изпълниш… (Оставя книжа върку масата.) Тук е всичкото мое богатство, приведено на твое име в „Credit Lyonnais“.
Данаил. Майко, аз заминавам след пладне с Олга — и с тебе!
Олга (е отишла при Бистра и шепне). Лельо, много просто…
Попович. Аз моля…
Бистра. Олга ми разказа някои неща. Аз зная какво би молил ти. Недей ми бърка!
Данаил. Майко, какво ще правиш тук! Аз мислех, че трябва да замина сам… но ти уверена ли си в себе си?
Бистра. Какво означава това питане?
Данаил. Мога да ти кажа какво означава то!… (След колебание.) Майко, ако аз се махна, изчезвали греха между тебе и него… баща ми?
Бистра. Не.
Данаил. Да, да, понеже аз не съм измислица. Но ако не може да изчезне греха на миналото, може ли да се заличи съмнението поне в настоящето?
Бистра. Не.
Данаил. Значи нищо не може да се върне!
Бистра. Всичко може да се поправи.
Данаил. Именно тъй исках и аз… Нели може? Дори след акто беше в хотела при г-на витанова?
Бистра. Какво от това, че съм била в хотела при него?
Данаил. О, знам ли аз!… (С отчаяна смелост към полковника.) Господине, реда е ваш!… Оправдайте майка ми! След като я стъпкахте…
Попович. Данаиле, никой не съди майка ти!
Витанов. Аз не разбирам…
Бистра. Аз разбирам… няма нужда никой да ме оправдава… (Към Попович.) Аз ще кажа една последна дума, когато замине Данаил, и ще се оправдая…
Данаил (вън от себе си). Майко! Недей се обръща вече към баща ми! Пощади го. Нима ще искаш той сам да тури ръката ти в ръката на полковника!
Попович (бързо). Данаиле!
Бистра (затваря очи, бледа като платно). А-а! Това?! Значи, не утре! А сега… Моя час дойде.
Олга (плаха). Вуйчо, какво…
Витанов (възмутен). Момко, ти нямаш никакви поводи за този език!
Бистра (протяга ръце). Недейте! Нека говори… Говорете всички! И когато свършите…
Попович (я хваща за ръката). Бистра!
Бистра (се отдръпва). И когато свършите, аз ще кажа нещо… (Мълчание.) Никой не продумва? Добре. Тогава ще говоря аз. Аз казвам, че обичам своя мъж… (Мълчание.) Казвала съм го винаги пред всички, които сте тук, казвам го и сега. Аз съм обичала и обичам своя мъж.
Попович. Бистра, аз вярвам.
Бистра. Ти не бива ад вярваш сега: вярвал си и ще вярваш подир малко… Ако ходих тая заран при Витанова, то беше, защото не знаех какво ще стане с Данаила… защото допущах, че син ми може да остане сам в света.
Попович. Бистра, аз казах…
Бистра. Аз предполагах какво ще кажеш ти и още по-голяма ставаше болката ми… Но естествено беше да кажеш и противното… Едва ли би се намерил и друг някой да постъпи като тебе, когато и оня, който дължи живота си на моя грях… когато и той самия се обявява против мене и против себе си.
Данаил (съкрушен, иска да й целуне ръката). Майко, прости ми…
Бистра (го отстранява). Аз съм ти простила всичко още когато съм си простила своето престъпление.