Данаил (крещи). Майко, как да разбирам тия думи!
Попович. Бистра, успокой се.
Бистра (на Данаила). Не е нужно да ги разбереш. Съвестта на родителите ни трябва да се пробужда в техните деца. Моята съвест мълчи пред бога, защото я укрепява природата. Говори само моята любов, която днес е поругана и очернена.
Витанов (трогнат). Госпожо, ако мога да свидетелствувам…
Бистра. Вие нищо не можете да свидетелствувате. Бог ви изпраща да бъдете свидетел на нещо… Преди двайсет и две години вие ме нападнахте в дива страст. Ако речете да бъдете съвсем искрен, ще ме намерите невинна…
Витанов. Аз мога да кажа…
Олга (тихо на Поповича, който не обръща внимание на нея). Вуйчо, да изляза?
Бистра. Вие ще ме намерите невинна, но аз не съм такава. Прав бяхте снощи, когато казахте, че аз се отдадох. Можех и да извикам, и да стрелям — но не направих нито едното, нито другото. Аз запазих оръжието, което не спаси някога честта на моя мъж. То ще спаси днес вярата му в моята любов. Бях решила за утре… (Изважда един револвер и го насочва в главата си.) Това е моето изкупление!
Общ уплах.
Данаил (който е по-близо до нея, се гвърля с вик и блясва ръката й). Майко!
Револвера гръмва.
Попович (хваща ранена лявата си ръка). Слава богу!
Олга е отишла до стената и е закрила с ръце лицето си.
Витанов (отива при Поповича, за да му помогне). Какъв ужасен случай…
Бистра стои като вкаменена.
Данаил. Майко, да се приготвим за път!