Выбрать главу

Витанов. Вие сте много умно момиче.

Олга. O, merci!… Тук често дохождат от София комити, докарват ги…

Витанов. Интернирани?

Олга. Подпоручика все с такива ходи. Аз често бих му свирила „Шуми Марица“, като минава с тях… Но щом не се държи прилично!

Витанов. Този вятър в къщата на Поповича… (взема портрета и отново го разглежда.) Пишете ли си с Данаила подобни работи?

Олга. С Данаила, такива неща — хм, не би било много весело.

Витанов. Тогава какво си пишете?

Олга. Ех, все намираме едно или друго.

Витанов. Не, навярно винаги едно. (Гледа я изпод вежди, усмихнат.) C’est toujours l’amour.

Олга. От кой род е думата „amour“?

Витанов. Разбира се, от женски.

Олга. Кога?

Витанов. Когато трябва!

Олга (се смее). И Данаил направи напоследък грешка в едно писмо. (Гледа през прозореца към улицата.) Когато думата е от мъжки род, той я употреби с прилагателно от женски…

Витанов. А-а, чакайте: той е говорил за себе си. То се знае, с една мъжка любов всякога отива едно женско прилагателно!

Олга. Вот как!

Витанов. Ето так…

Данаил с каскет в ръка и с пътнишка чанта през рамо се явява на прага и застава усмихнат.

Олга (много радостно.) Данаил!

Данаил (не забелязва Витанова и се впуща да я прегърне). Защо те нямаше на пристанището?!

Олга. Като не те видях през прозореца!

Данаил (я прегръща и целува). Кажи…

Олга (смутена). Г-н полковника…

Витанов. Виноват. Вашите родители оставиха госпожицата поради мене…

Данаил. Татко помена, но аз…

Олга. Г-н полковник Витанов.

Витанов (хваща ръката на Данаила). Стар приятел. Свързан с вашето семейство чрез стари спомени отпреди да бъдете роден… Затова нека не ви учудва моето вълнение…

Данаил. О, аз зная много за вас и за онова време, баща ми е разказвал. Не ще да е било твърде хубаво, поне за майка ми… Тя никак не обича да го спомня, затова не стъпва и на чифлика, дори и мене не пуща там…

Витанов. Всящност… то не е било толкова лошо, онова време, щом оттогава е тоя… тоя хубав юнак, нели, малка госпожице!

Олга. Сега той съвсем не прилича на портрета си.

Витанов. Сега той е по-мъжествен!

Данаил. Аз не на шега почвам да се смущавам.

Бистра (влизайки). Ние отидохме да го посрещнем, а той ни остави на пътя и полетя насам.

Витанов. Така е, госпожо, щом на орлето пораснат крила…

Данаил. Но аз — в старото гнездо…

Витанов. За малката птичка…

Бистра. Ние напразно излязохме: парахода ни беше изпреварил.

Данаил (усмихвайки се на Олга, която поради закачката на Витанова го гледа свенлива и признателна.) И първата ви дума беше жив ли съм.

Бистра. Е, не беше тъй: попитахме здрав ли си.

Данаил. Но кажи, майко, много ли се тревожихте през тия двайсет и четири часа? Ти изглеждаш съвсем… някак си съвсем плаха. (На Поповича, който влазя.) Татко, убеди мама, че аз съм същия: виж как странно ме изглежда!

Попович. Ти нели си тук, ще й мине… Задържа ме вън човека от чифлика. Ще трябва пак да се върна при него за четвърт час. Подир три дни и аз отивам. Витанов, да беше свободен, бих те поканил — да заминем ей тъй, както сме, всички. Там бихме прогонили породения пак там кошмар на моята жена.

Бистра (хваща Данаила за ръката, едва чуто). Кошмар!

Витанов. Аз нямам нищо против. Лесно е да намеря една седмица.

Данаил. Съгласи се, майко.

Олга. Аз зная, че на Данаила много му се иска това: ние си бяхме писали.

Бистра. Идете, деца: вас никакви кошмари не трябва да ви смущават, идете без мене.

Попович. Бистра… наистина, тая вечер аз не мога да те позная. Успокой се.

Витанов (гузно). Нерви поради тревожното очакване, изхабени нерви…

Бистра (го поглежда). Навярно!

Попович. Нели Данаил е тук, ще й мине. Аз ще ида да свърша, за да вечеряме по-скоро. Гостите ни трябвавече да са огладнели. А ти, Данаиле, промени това опрашено палто. Аз изпратих куфарите отвъд…

(Като излазя.) Нямам ли право да бъда горд, Витанов?