Витанов. Искрено завиждам.
Бистра (целува Данаила по челото). Иди.
Олга. Аз ще му помогна, лельо.
Мъчителна неловкост.
Витанов. Те се държат по-свободно от годеници.
Бистра. Ние ги считаме сгодени. Лошото би дошло, ако ги заставяхме да се крият. Както и да бъде, това не е важно сега.
Мълчание.
Витанов. Важното е, че аз съм тук и вие не можете да ме търпите?
Бистра. Защо дойдохте? Наистина ли сте случайно в града?
Витанов. Н-да, в града… случайно, доколкото са случайни требванията на една служба. Но тук, у вас…
Бистра. Какво искате?
Витанов. Може би всичко, може би нищо: аз сам не зная още . (Ходи.)
Бистра (тревожно). Говорете, моля ви се, щом еднаж ми дадохте да разбера, че се налагате тук.
Витанов. Няма защо да крия туй.
Бистра. Е?
Витанов. Почакайте. Вот, ще ви кажа. Тоя режим — аз не мога да го понасям вече.
Бистра. Тоя режим?
Витанов. Да, режима на изгнанието… България, българското правителство ме амнистира заедно с другите емигранти, върнах се на служба дори… но аз не го почувствувах!
Бистра. Не ви разбирам.
Витанов. Аз не почувствувах да съм пристъпил границата обратно. Аз съм все тъй далеч от всичко мило…
Бистра (с пресекнат глас). Какво мога…
Витанов. Ще знаете какво можете, като ме разберете… Там, в Русия, през осем дълги години аз не се разкайвах за бунта, когато вече спокойно преценявах вината си… Не се ракзйвах нито дори когато срещнах явното презрение на ония, които бях смятал за доброжелатели. Защото с бунта дойде и другото — което… което даде особен смисъл на живота ми…
Бистра. Моля ви се, престанете или аз ще се махна оттук.
Витанов. Ти няма да се махнеш, Бистра, защото ние, аз и ти, сме добре свързани: още там, в чифлика, преди двайсет и две години!
Бистра. Запоменте, че оттогава аз съм ходила в чифлика само веднъж, преди пет години, и не можих да престоя повече от три дни…
Витанов. Защо ми казваш всичко това!
Бистра. За да разберете защо ви писах още преди да бъдете амнистиран; защо исках вашата честна дума, че никога няма да ни подирите…
Витанов. Същото чувство, което ме накара някога да я дам, честната дума, ме кара сега да я наруша.
Бистра. Вие я престъпихте… както сте престъпвали и клетвата към отечеството си!
Витанов. Бистра, това са въпроси само на моята съвест!
Бистра. Вашата съвест — тя ви позволи да посегнете върху семейната чест на един човек, у когото намерихте прибежище… Да, да, когато всеки пъдар беше длъжен да ви убие, където ви срещне!
Витанов. Бистра…
Бистра. Върху семейната чест на такъв човек — и то в момент, когато той е отишъл да улесни избягването ви, да увещава водачи и стражари!
Витанов. Аз зная какво Попович е направил за мене, но…
Бистра. Но все още изглежда, че главното не знаете или не искате да го съзнаете: какво вие направихте… В онова време знаехте повече, разбирахте всичко: мечтите на един благороден мъж, нетърпелив да види семейното си щастие пълно; душевното състояние на една млада жена, която го обича и не би желала да му липсва нищо… Аз ви разказвам всички обстоятелства, за да си припомните вашата постъпка, да я съзнаете!… Помните ли: когато хитрите думи не стигнаха, вие употребихте средствата на… на един башибозук, господине!
Витанов. Свърши ли?
Бистра. Аз свършвам, като кажа, че единственото нещо от ваша стрна ще бъде, единственото; да си отидете сега под някой благовиден предлог и да не се върнете вече!
Витанов. Етого не будет?
Бистра. Няма да бъде това?
Витанов (спокойно, почти тържествено). Не. За онова, което е било, нека бог съди… Аз не се кая, защото само тъй можеше да получи живот…
Бистра. Млъкнете!
Витанов. Защото само тъй можеше да имаме нашия син.
Бистра (вцепенена). Нашия син!
Витанов. Моя и твоя, нашия син, Данаил.
Бистра. Данаил!
Витанов. Нели си привикнала на тая мисъл?
Бистра. Аз не съм привикнала на тия думи, Витанов. За мене всичко беше като един спомен от някакъв лош сън…
Витанов (грубовато). Който се сбъдна в един хубав сън.
Бистра. Почакайте, чий син! Ваш… отде занете това?