Витанов. Мила моя…
Бистра. Оставете ме вече. Всяка минута може да влезе някой. Идете си веднага. Така развълнувани, както сме и двамата… Идете си и аз ще кажа, че сте си спомнили за една много важна работа… То ще бъде странно, но все пак…
Витанов. Само една минута!
Бистра. Не, по-скоро… Аз ще дойда да ви видя утре на хотела; ще издебна време… тогава ще договорим всичко; сега — идете си…
Витанов. Искам да те притисна само веднъж до себе си.
Бистра. Не.
Витанов (я привлича). Само веднъж — и си отивам. Инак…
Бистра (мъртвобледна). Моля ви се… идете си веднага…
Данаил (влизайки). Ето ме и…
Бистра и Витанов се отдръпват един от друг; тя — като подкосена, а той — почти хладнокръвен. Данаил стои като вкаменен на прага.
Витанов. Влезте, момко!
Бистра (беззвучно). Витанов, заклинам ви…
Данаил. Защо да не вляза? Това е къщата на баща ми. (Пристъпва.) Но аз мисля… аз мисля, че други не е трябвало да влазят тук?
Витанов. Забележката ви е уместна, само че…
Данаил. Майко, не искам да те обиждам, но аз съм длъжен, в името на баща си, да кажа на господина, че той трябва… (решително) веднага да се махне оттук!
Витанов. Госпожо, той е прав, додето вие…
Бистра. Недейте ме разпъва накръст. Пощадете ме поне тая вечер.
Данаил (жестоко). Аз признавам, че изпаднах тук съвсем не навреме и на място. И затова все по-малко разбирам какво става около мене…
Витанов (свива рамене). Тем хуже для всех… Бистра, предоставям го тебе до утре! Лека вечер, Данаиле. (Излазя.)
Данаил (при тия думи на Витанова остава като зашеметен. След продължително мълчание той спира болезнен поглед върху Бистра). Майко, ще предупредиш ли татка? Аз не зная какво се тъкми, но пак… но пак те питам: ще предупредиш ли татка?
Бистра, застанала почти гърбом към Данаила, е навела глава, захапала кърпата си, и мълчи.
Данаил. Добре. Аз ще кажа като оня, който си отиде: лека вечер и — ще видим какво ще бъде утре.
Олга (го пресреща). Данаиле, аз наредих на етажерката всичките книги, които си донесъл … (недоумяваща, тихо). Какво й е на леля?
Данаил. Олга, кажи на татка, че аз няма да вечерям. Нека той не ме търси, защото ще си легна веднага. Не ми е добре от пътя.
Олга. Как така изеднаж?
Данаил (нервно). Остави ме сега на мира! (Излазя.)
Олга (готова да заплаче). Лельо, защо Данаил ми говори така? Лельо, защо плачеш…
Бистра (иска да се овладее). Аз ли? Не, не плача…
Олга. Не видях ли, че си бършеше сълзите! А… а къде отиде полковника?
Бистра. Отиде си.
Олга. Отиде си?… Той! той е казал нещо на Данаила и са се скарали. Заради мене е било, лельо, кажи ми!
Бистра (глухо). Няма нищо, Олга, успокой се.
Олга. Лельо, ти плачеш, защото ме обичаш… Аз бях разказала на полковника някои истории…
Попович (влазя). Най-после!… Господи, дреболии, а те занимават с тях по цели часове… Ще вечеряме ли? Данаил готов ли е? А Витанов де е?
Олга. Тоя господин Витанов се скарал с Данаила и си отишъл. И Данаила е сърдит, не иска да вечеря. Но аз ще се обясня с него още сега ! (Излазя.)
Попович. О-хо! Бистра, какво е станало? Ба, как изглеждаш ти! Скандал, що ли? Данаил — млад — се носи с такива идеи… Витанов също се забравя, помня го от едно време…
Бистра. Нищо няма.
Попович. Но защо Данаил е сърдит, защо полковника си отиде — и защо ти изглеждаш толкова зле?
Бистра. Нели занеш, че изобщо тая вечер аз не съм добре!
Попович. Да, но данаил е вече тук.
Бистра. Тъй. Той е тук. И голямата мъка е тук.
Попович. Бистра, какво значат тия дуи?
Бистра. Ако би могъл да не ме питаш; да не ти говоря…
Попович (я доближава). Господи, боже! Никога нникакъв облак не е имало на нашето небе, а тя трепере, като че гръмотевица е паднала върху нея…
Бистра (с примряло сърце). Желала бих да ти кажа, Сава, че те обичам днес повече от всеки друг път, и д ами повярваш.