Данаил. Не, ти си гениална. Наивността трябва да е гения на жената… Днес аз виждам това като страшна способност…
Олга (надува устни). Всичко това ще да е много дълбоко: не току-тъй ми се зави свят…
Данаил. Пред моите очи няма вече много жени, нито дори две, а само една! И тя е героиня на една и съща история от началото на света…
Олга. Аз ти казах вече: струва ми се, че се отегчих, защото нищо не чувствувам. Съвестта ми е чиста.
Данаил. Ти пак своето! Добре, то ме интересува. Разкажи…
Олга. Какво да разказвам! Той ме задиря, аз му се смея — и нищо повече.
Данаил. Мене почва да ми се вижда неприемливо, че жената изобщо може да не бъде снизходителна към всекиго…
Олга. Ти какво искаш: да се омъжа за него ли?
Данаил. Защо да не можеш? Както за мене, така и за него!
Олга. Така и за него? Имало би какво да му мине през главата…
Данаил. Какво например?
Олга. Например това, че аз пак тебе ще обичам!
Данаил. И?
Олга. Тебе ще обичам, тебе — и туйто? Пак ли не щеш?
Данаил. И като ме обичаш?
Олга. Значи, всъщност ще бъда твоя.
Данаил (тихо). Тъй. Омъжваш се — с любов и без любов, но в края на краищата не го обичаш… Тогава?
Олга. Нели ти казах: когото обичам! Туйто!
Данаил (мислещ за друго). Как тъй!
Олга. Ей тъй, защото, види се, не може инак?
Данаил (все разсеян). Не може ли инак?
Олга. Как ме пита! Толкова ли е странно?
Данаил. Чакай. Но ако имаш един син, исках да кажа: ако имаш деца?
Олга. Децата ще си бъдат деца.
Данаил. Да, но… ако те са възрастни и узнаят?
Олга. Ако узнаят ли? Може и да узнаят!
Данаил (малко наивно). И ако те кажат на баща си?
Олга. Няма да кажат. Те ще разберат, че и майка им е човек…
Данаил. Но ако те не разберат и кажат?
Олга. Няма такива деца!
Данаил. Защо?
Олга. Няма, тия работи се знаят.
Данаил. Знаят ли се! Как тъй?
Олга. А че как! От само себе си.
Данаил. Но все пак, ако той каже на баща си?
Олга. Кой?
Данаил. Синът.
Олга. Синът ли! Ах, да… Много глупав син ще бъде той.
Данаил. Глупав! Защо глупав?
Олга. Защото ще накара баща си да изпъди майка му, а може и да я убие… И той, глупавия син, ще бъде причината и ще му тежи на душата… защо ме гледаш тъй?
Данаил (много разсеян). Гледам ли те?
Олга. Гледаш ме, ами! Не бой се: всичко това няма да се случи с мене. Най-напред — аз не ща офицерин… Недей се мръщи: нели приказваме на шега! (Дърпа го.) Данаиле, защо се замисли!
Данаил (тихо). Аз ще се махна оттук.
Олга. Ще се махнеш ли?
Данаил. Да, ще тръгна за Франция още утре.
Олга. Какво говориш?
Данаил. Чуй, Олга. Недей ме мъчи. Ти ще разбереш по-късно. Аз не съм ти сърдит. Недей ме пита нищо…
Олга. Кажи ми само, обичаш ли ме?
Данаил. Не знам. Тая вечер — не знам. Тая вечер аз никого не обичам.
Олга. Защо, боже мой!
Данаил. Кой знай какво може да стане с мене. Може би няма и да се оженя. Имам причини. Те не са в тебе.
Олга. Аз нищо не разбирам. Като не ме обичаш, какво да направя! Да беше майка ми жива! Сега, сега аз нямам никого. Аз те обичам…
Данаил. Не плачи, Олга. Не мисли нищо лошо. Чуй…
Бистра влазя, след като е направила и прави възможните най-големи усилия да се държи спокойно.
Олга (отива при нея). Лельо, той… той иска да се махне, още утре да замине.
Бистра. Иди, миличка… в стаята си. Аз… Недей плака, ти няма защо да плачеш.
Олга излазя.
Бистра (сяда на един стол. След продължително мълчание). Ти… искаш да заминеш?
Данаил (сухо). Да.
Бистра. Данаиле, аз искам да видим кой от нас трябва да се махне.
Данаил. Аз ще замина.
Бистра. Разбрах. Но аз исках да кажа — това, че може би не ще има защо да заминаваш. Все още трябва някой да напусне тая къща. Това ми е много ясно. Но не ти…
Данаил. Аз ще замина!
Бистра. Сине мой, ето какво… Наистина… стана нещо, което съвсем променя работите у нас. Нека обсъдим всичко. Касае се за по-голямото или по-малкото нещастие на един човек, когото…