Цветан слезе, отвори порти и отново се запря срещу прозореца на съседката. Ни глас, ни шепот през него се долавя. — Снощи тъй пак той беше се стъписал срещу тоз прозорец, тя се показа и дръпна ли я някой отвътре, или що стана — данна, притвори капака… И този сън, що му се присъни тая нощ, за него няма разгадка и в съновника дори!…
Момъкът сведе очи и зави намерки край тополата, нагоре по стръмния изрътен друм, що се катереше из горската усоя.
Гората още мълчи, ошмулени се чернеят клонете и рядко някъде по грани се ухлебва на слънчовите лучи жълт съсухрен лист. Навред земята затиснали окапалите ланшни листи, навред пустош и мрътвило.
Цветан върви и на нищо не може да спре очи. Без да сети, той се изкачи на рътлината; оттатък между разредени дървеса ето просветна небото, разкрило ясни, простори далеко над горските вършини. — В такъва простор той би искал да върви ден и нощ без почивка, без спиране да върви… И пак тъй както тука само сухите листи под своите стъпки да чува, никого да не среща, никого да не вижда…
И тъкмо подигна глава момъка да огледа далечен път напред, татък между дървесата се мярна някой. Горския стражар с окачена на рамо пушка идеше насреща му по пътя. Оръфан, мълчалив, той изглежда като оскубан вълк, излязъл напролет от бърлогата си… Цветан не рачеше никого да среща. Отстрана между дървесата се отбиваше тясна пътека, той изви по нея и бързо се запъти към другия край на гората, дето се чернеят скалите, надвесени над дълбоката планинска котловина. Между тия камънаци, преди години, когато със съседката пасяха козите, и двамата са се катерили да ровят райков корен. Оттогава, едвам сега той пак се изстъпва между плесенясалите от мъх и лишеи скали, пак надниква над обградената отвред са бърда и гористи рътлини котловина, в дъното далече се зеленеят тревясали плочи от покрива на запустялата воденица.
Изправен на самия край на пътеката, Цветан се загледа нататък в глъхналата котловина. Не искаше назад да се връща, напред се беше свършил пътя и дълбоката урва зееше пред него. Той надникна над урвата, извърна се към камънаците, набити нагоре по стръмнината между сухата папрат, и току очите му просветнаха изведнъж.
Две бели кокичета, като два маргара, надничаха, склонили едно до друго челца, горе от върха на една канара… По-скоро момъкът се подйе по камънаците, изви ръка, откъсна ги и полетя през гората с тях, като че намерил вече разколното, що беше се запътил през земя и вода да търси.
Той излезе от гората, спусна се надолу по пътя — горския стражар едвам завиваше покрай крайния плет и Цветан със затъкнати над ухо кокичета тръгна през село. В топлия слънчов ден вече всичко беше излязло навън и зашумяло. Сготвили гозбата си, стъкмени като в празник, жени причакваха по прагища и припеци мъжете си да се върнат за обед.
„Хе, Цветане, кокичета си откъснал…“ — подзе момъка от прага още първата жена и де помина, всяка му повика и го закачи.
„Отде си ги откъснал?“
„Защо пък на ухо си ги затъкнал!“
— Вий да жумите, аз да гледам! — извърна се най-подир той и завърна пак край тополата към къщи.
И не пристъпил още до портите, през отворения прозорец насреща се привела над пътя съседката му — бялото й лице свети отдалеч, а погледа й сам го към себе повлича.
„Цветане, кокичета ли си ходил да береш… Дай и на мене едното…“ — спря го тя на пътя. Цветан мълчаливо й подаде стръка кокиче и стори му се наистина, че всички зажумяха край него и той я видя тъй хубава, тъй мила, както никога не бе я виждал…
Цял ден нейната усмивка му се усмихва в останалото у него кокиче: вечерта, преди да заспи, той пак кокичето гледа и през нощта му се присъни напета хубава мома — само на другата сутрина той не търси из съновника…
III. Черква чука
Последните удари се откъснаха от клепалото и мерно, отсечено звукът им глъхна над струпаните една до друга къщици на черковната махала. От стария женски метох излезе баба Магдалина, калугерката, и прегърбена над тояжката си, закрета през черковния двор по пътя, закрит от срещнатите грани на салкъмите. Татък в дъното на двора се отвориха тежките врати на черквата и вътре в мрачината замъждука кандило.
Превит в дълъг кожух, както беше приседнал на пътния праг, дядо Христо се извърна към черква, прекръсти се и се загледа пак насреща през пътя. На измазаното чердаче се показа баба Гана, пристъпи и едвам преви запрели крака да седне срещу съседа си.