На мен ми беше добре на стадиона в Марубра онзи ден. Харесваше ми да гледам Стив и играта му. Също като думите, които пишех. Те ме караха да виждам и да чувствам нещата различно, но и ме изпълваха с любопитство. Исках да виждам как се движат хората, как говорят, как реагират. Стив беше много подходящ обект за наблюдение.
Около игрището беше опънато въже и от мястото, където стояхме със Сара, видях как Стив се приближи до съотборниците си. Всички го погледнаха и му казаха по една-две думи. Само един или двама си говориха по-дълго с него. Той стоеше накрая и бях сигурен, че не е близък с тях. С нито един от тях. И все пак го харесваха. Уважаваха го. Ако искаше, той можеше да се закача с тях и да бъде човекът, когото всички слушат.
Но това беше без значение.
Поне за Стив.
Но докато играеха, ако той поискаше топката, я получаваше. Когато трябваше да се направи нещо голямо, Стив го правеше. В лесните мачове другите имаха възможност да блеснат, но когато станеше напечено, Стив беше там, понякога съвсем сам.
Отборите се приготвяха. Откъм навесите, служещи за съблекални, се носеха викове и глъчка. Играчите излязоха. Стив беше капитан на отбора и както очаквах, на терена беше доста по-приказлив. Никога не крещеше. Виждах го само от време на време да насърчава някой играч или да му казва какво трябва да направи. Всички го слушаха.
Мачът започна в три часа.
Публиката беше многобройна. Мнозина пиеха бира, ядяха пица или и двете. Много от тях крещяха и храната изпадаше от ръцете им или хвърчеше от устата им.
Както често става, през първите минути се счепкаха и Стив не взе участие в сблъсъка. Някакъв му налетя и го удари по шията и всички останали се намесиха. Раздаваха се юмруци, удари се сипеха по телата, в зъбите.
Стив само стана и се отдалечи.
Преви се и се изплю.
После се изправи, би дузпа и продължи да играе още по-усърдно.
Името му се чуваше непрекъснато. „Улф. Пази Улф.“
Всеки път няколко души се опитваха да го спрат и по възможност да го наранят.
И всеки път Стив се изправяше на крака и продължаваше.
Със Сара се смеехме, когато на няколко пъти Стив се промъкна между тях и подаде удобни пасове на съотборниците си. На полувремето отборът му вече водеше убедително. Но чак към края на второто полувреме се случи онова, което беляза деня.
Небето беше надвиснало и сиво, канеше се да вали.
Хората се гушеха в дрехите си от студа.
Духаше пронизващ вятър.
Зад нас хлапета със засъхнал доматен сос в ъгълчетата на устата и рани по коленете ритаха и гонеха топката.
Стив се канеше да стреля отдалеч, от самото дъно на полето, където стояха привържениците на противника.
Те дюдюкаха по него.
Псуваха го.
Крещяха му, че е левак.
Тъкмо когато тръгна да стреля, към главата му полетя кутия от бира. Питието се разплиска и кутията уцели брат ми по бузата.
Той спря, както беше вдигнал крак.
Застина.
Наведе се, без да бърза, вдигна кутията и я заразглежда. Обърна се към групата, откъдето я бяха хвърлили, сега притихнала, и без повече да погледне нататък, я остави на края на игрището, сетне отново си поведе топката.
Тълпата гледаше замряла как Стив навлиза в противниковото поле и стреля.
Топката се вдигна високо и се заби във вратата, а Стив се обърна и изгледа хората от неговата страна. Гледа ги така няколко секунди, после продължи играта, а полупразната кутия остана да лежи самотно край страничната линия.
Докато наблюдавах случката, ми направи впечатление, че в погледа на Стив нямаше гняв. Само насмешлива закачка. Той би могъл да направи какво ли не. Да каже нещо. Да плюе към тях или да им метне кутията обратно.
Това и те го можеха.
Но не можеха да продължат играта, да стрелят и да забият топката в центъра, после да погледнат с поглед, който казва: „Е, и? Какво постигнахте?“
С това той ги би.
Той спечели.
Като направи единственото, на което те не бяха способни.
Когато го осъзнах, не можех да не се засмея, а Сара се присъедини към мен. Бяхме единствените хора на стадиона, които се смееха. За всички други мачът продължаваше.
Мачът продължи, дъждът се размина, а отборът на Стив размаза противника.
Когато мачът свърши, той се сбогува с останалите, каза, че може да иде да пийне с тях, но всички знаеха, че няма да го направи. Отивахме си вкъщи.
В колата мълчахме и не знам за Стив и Сара, но аз не спирах да мисля за хвърлената кутия. Виждах как топката минава между гредите и удовлетворението в погледа на Стив. Дори когато Сара включи радиото и запя заедно с него, споменът за този поглед звучеше по-силно в ума ми. Сега, докато караше, изражението му беше същото и кой знае защо, имах чувството, че и той си мисли за това. Дори очаквах да се усмихне, но той не го направи.