Така притихнали стигнахме до дома.
— Благодаря — каза Сара.
— Няма защо. Аз ви благодаря, че дойдохте.
Вече се канех да сляза, когато Стив ме спря.
— Кам!
— Да?
Той ме погледна в огледалото.
— Почакай малко.
Това не се беше случвало преди, затова не знаех какво да очаквам. Дали ще ми каже какво означаваше онзи поглед, или какво е било чувството да направи ония хора на глупаци? Може би ще ми даде напътствия как се става победител?
Не, разбира се.
Или поне не по този начин.
Когато заговори, в погледа му имаше нежност и искреност. Беше странно да видя Стивън Улф в такава светлина.
— Когато бях на твоята възраст, имаше четири момчета, които ме биеха. Отвеждаха ме някъде отзад и ме пребиваха по някаква причина, която така и не разбрах. — Той замълча за миг и в мълчанието му нямаше нищо драматично. Не се канеше да ми разправя някаква сълзлива история как другите деца го мразели, затова е станал такъв, какъвто е. Просто искаше да ми каже нещо. — Докато лежах там, смазан от бой, се заклех, че ще им го върна тъпкано на всичките. Мислех постоянно за това и си представях какво искам да им направя. И така ден и нощ, а когато бях готов, отидох при всеки един от тях и го спуках от бой. Когато стигнах до третия, четвъртият вече беше бил отбой и искаше да се помирим. — При този спомен погледът му стана по-суров. — Смазах го и него, даже още по-зле от останалите.
Той замълча. Зачаках продължението, докато не осъзнах, че това е цялата история, и кимнах. На очите на брат ми в огледалото.
За миг си помислих: „Защо ми го казва?“
Той не изглеждаше нито горд, нито щастлив. В погледа му се четеше само обичайното удовлетворение. Може би просто се радваше, че е казал на някого, защото едва ли имаше много хора, на които би го казал. Нямаше как да съм сигурен. Както обикновено.
Когато най-сетне слязох от колата, се питах дали някой изобщо познава брат ми. Дори и Сал.
Знам само, че този ден Стив говори с мен и това беше хубаво.
Не, беше страхотно.
Когато потегли, аз му махнах, но той вече беше далеч. Вкъщи в кухнята седеше Октавия.
Руб го нямаше.
Беше ясно, че скоро няма да ги бъде. Октавия ми се стори много красива.
Вътре има може би хиляди улички. В този град на съзнанието ми.
Навсякъде е пълно с тъмни улички.
Във всяка една от тях има хора, които се бият, нараняват се и налагат с юмруци и ритници вече паднали тела.
Ние минаваме покрай тях, гледаме ги и научаваме, че има хора, които падат и си остават така, а други се изправят и продължават битката…
Най-сетне стигаме до уличка, която е празна. Самотна и безразлична, облъхвана от лек ветрец, който шепне на разпилените боклуци, после ги вдига и ги понася.
Също като мен.
В този миг.
Воден от това куче.
То отскача и се спотаява, когато група младежи влизат в уличката.
Само стъпките им отекват, когато ме доближават и ме събарят на земята. Юмруците и ритниците им валят по лицето и тялото ми.
Ребрата ми пукат.
Сърцето ми се мъчи да не изхвръкне.
Гледам към кучето, моля за помощ, но нищо не се случва.
Помощта е вече тук.
Тя е в ръцете, в краката, в запъхтените гласове на нападателите ми, а когато свършват, те ме прекрачват и си тръгват сякаш нищо не се е случило.
Кръвта ми тече.
Земята е студена.
Кучето се появява над мен и ме гледа. Кара ме да мисля за всички останали хора, бити из тези улички. За победителите. За биещите се. За губещите. И за всички онези, които отказват да останат паднали.
То чака.
Наблюдава ме.
Трябва ми малко време, но все пак се изправям на крака.
Поглеждам го — трябва да взема решение.
Обзема ме желание.
То ме изпълва.
Прелива навън.
Запалва погледа ми и ме кара да вдигна глава. Тръгвам, напук на болката, и търся решението. Избирам. Знам.
Казвам на кучето, че ще се бия.
Желанието е отпечатано в погледа ми.
6