8
Тя нахлу в мен.
Толкова просто стана всичко.
Думите й посегнаха в мен, сграбчиха духа ми за сърцето и го изтръгнаха от тялото ми.
На тихата, обгърната от сенките улица бяхме само думите и гласът, Октавия и аз. И духът ми. Тя бавно хвана ръката ми и нежно я задържа. Аз само стоях и гледах.
Поемах я цялата в себе си.
Беше студено и дъхът й излизаше на облачета от устата й. Тя се усмихна и с падналата над очите коса беше толкова красива и истинска. Изведнъж очите й бяха най-човешките очи, които бях виждал някога, а потрепващите й устни ми шепнеха без думи. Усещах в ръката си пулса й, нежно туптящ върху кожата ми. Тя стоеше пред мен с крехките си рамене, на улицата, бавно потъваща в мрака. Все още не ме пускаше. Чакаше.
В мен отекваха безмълвни писъци.
Уличните лампи примигваха.
Аз не помръдвах. Стоях неподвижно и я гледах. Взирах се в истината, застанала пред мен.
Исках да се излея навън и думите да се разпилеят по пътеката, но не казах нищо. Това момиче току-що ми беше задало най-прекрасния въпрос на света, а аз не можех да кажа дума.
„Да — исках да отговоря. Исках да го изкрещя, да я вдигна на ръце и да кажа: — Да, да! Ще дойда и ще стоя пред къщата ти ден и нощ.“
Но не казах нищо. Думите бяха на езика ми, но не можеха да излязат. Препънаха се някъде, после се изгубиха. Глътнах ги обратно.
Мигът зейна и се посипа на парченца около мен. Нямах представа какво ще се случи в следващия момент, дали ще дойде от Октавия, или от мен. Исках да клекна, да събера всичко късче по късче и да го пъхна в джобовете си. Някъде наблизо като че чувах гласа на духа си, който ми казваше какво да кажа, какво да направя, но не го разбирах. Тишината наоколо беше твърде силна и го заглушаваше. Усетих как пръстите й за миг стиснаха по-силно моите.
И се разхлабиха.
Тя бавно пусна ръката ми и всичко свърши.
Ръката ми падна като отсечена и се удари в хълбока ми.
Тя се вгледа в мен, после отмести поглед настрана.
Наранена ли беше? Очакваше ли да кажа нещо? Искаше ли пак да хвана ръката й? Да я притегля към себе си?
Въпросите ме засипваха, но аз бях все така неспособен да направя каквото и да било. Просто стоях там като жалък безнадежден идиот и чаках нещо да се промени.
В крайна сметка гласът на Октавия пръв наруши изгарящата тишина на нощта. Тих, смел глас.
— Просто… — Тя се поколеба. — Помисли си за това, Кам.
И след още един миг на колебание и последен поглед вътре в мен тя се обърна и си тръгна.
Аз гледах.
Краката й.
Стъпките й.
Косата, заливаща гърба й в тъмното.
Спомнях си гласа й, въпроса й и чувството, което се надигаше в мен. То крещеше в мен, стопляше ме и ме хвърляше в студени тръпки, мяташе се и се снишаваше. Защо не казах нищо?
Защо не каза нищо? — ругаех себе си.
Вече чувах стъпките й.
Те драскаха тихо по земята и се отдалечаваха към гарата.
Тя не погледна назад.
— Камерън! — повика ме нечий глас. — Камерън!
Спомням си ясно, че ръцете ми бяха в джобовете, и мога да се закълна, че когато погледнах надясно, различих силуета на духа си, застанал като мен до тухлената ограда, също с ръце в джобовете. Той ме гледаше. Взираше се в мен. И говореше.
— Какво правиш? — попита ме.
— Защо?
— Как така защо? Няма ли да я настигнеш?
— Не мога. — Гледах надолу към старите си обувки и разнищените крачоли на джинсите си. И говорех. — Пък и вече е много късно.
Духът ми се приближи.
— По дяволите, момче! — Думите бяха като шамар и ме накараха да вдигна поглед, за да видя лицето, да го свържа с гласа. — Стоиш и чакаш някакво момиче, на което не му пука за теб, а когато се сблъскваш с нещо истинско, се оплиташ! Що за човек си?
Гласът замълча.
Секна внезапно.
Беше казал онова, което искаше да каже, и остана с мен до оградата, с ръце в джобовете и отронващо се от устните ни безмълвие.
Измина минута.
После още една дойде и си замина, и още една. Времето драскаше по мислите ми като стъпките на Октавия.
Най-сетне се размърдах.
Бяха минали петнайсетина минути.
За последен път погледнах къщата, която едва ли щях да видя повече, и тръгнах под жиците, по студените улици, към гара Редфърн. Оловните стъкла на прозорците блещукаха в светлината на уличните лампи, а стъпките ми тупкаха и се вкопчваха в асфалта. Вече тичах. Зад себе си чувах стъпките и дишането на духа си. Исках да стигна час по-скоро до гарата. Трябваше. Тичах.
Оставих студения въздух да нахлуе в дробовете ми, докато си повтарях отново и отново името Октавия. Тичах, докато ръцете ме заболяха също толкова силно, колкото и краката, а главата ми пулсираше от нахлулата кръв.