— Октавия — казах.
Казах го на себе си.
Продължих да тичам.
Край университета.
Край пустите магазини.
Край някакви типове, които имаха вид, сякаш се канят да ме ограбят.
— Хайде! — подканях се, когато ми се стореше, че съм забавил крачка, и се взирах напрегнато в далечината да видя краката и стъпките на Октавия.
На гарата имаше тълпи от хора, влизащи през вратичките, и успях някак да се промуша между някакъв мъж с куфар и жена с букет. Насочих се към линията за Илауара и хукнах надолу по ескалатора покрай всичките костюми, чанти, застояли парфюми и лакове за коса.
Изскочих на перона почти летейки.
Ама че тълпа, по дяволите! — помислих си, но продължих бавно да си проправям път през нея. Влакът пристигна и хората се скупчиха пред вратите, а някои клатеха глава негодуващо, докато се провирах между тях. Отнякъде вонеше на потни подмишници. Миризмата ме лъхна в лицето, но аз продължих да търся с поглед и да се промушвам през тълпата.
— Разкарай се нанякъде! — изръмжа някой и нямах друг избор, освен да се кача на влака.
Качих се в претъпканата средна част и застанах до някакъв мустакат тип, явно източника на противната миризма. С него се държахме за мазния метален лост, докато влакът потегли и аз тръгнах заедно с него.
— Извинявайте — казах. — Съжалявам.
И тръгнах към стъпалата. Реших най-напред да обходя долното ниво1 и да се върна по горното. Това беше единственият влак за Хърствил. Тя трябваше да е в него.
Нямаше я нито в моя вагон, нито в следващия.
Отварях вратите между вагоните и студеният въздух на тунела ме облъхваше, преди да мина в следващия вагон. Веднъж едва не затръшнах вратата под носа на духа си, който ме следваше по петите.
— Ето я!
Гласът му ме насочи към нея, както беше притисната в тълпата от хора, затворени във влака за предградията.
Видях я едва когато влакът с тракане изфуча навън от тунела в по-бледия мрак на нощта. Стоеше, както стоях аз преди това, но гледаше в друга посока. От по-ниското ниво виждах краката й.
Крачка. Още една.
Проправих си път до стъпалата и започнах да ги изкачвам.
Не след дълго я виждах цялата.
Тя стоеше и гледаше през зацапаното стъкло на влака. Чудех се какви ли мисли се въртят в главата й.
Бях толкова близо, че виждах шията й и пулсирането на дъха й. Виждах пръстите й, стиснали лоста под примигващите светлини на клатушкащия се влак.
Октавия, казах на себе си.
Духът ми ме тласна напред.
— Давай — каза той, но без да ме припира или да ми нарежда каквото и да било. Просто ми казваше кое е правилно и какво трябва да направя.
— Добре — прошепнах.
Приближих се и застанах зад нея.
Вълнената й риза.
Кожата на шията й.
Разбърканите къдрици, спускащи се по гърба й.
Рамото й…
Посегнах и я докоснах.
Тя се обърна. Погледнах в нея и чувството ме заля. Господи, красива беше! Чух гласа си:
— Ще стоя пред къщата ти, Октавия. — Дори се усмихнах. — Ще дойда утре и ще стоя.
Тя притвори очи за миг и ми се усмихна в отговор.
— Би било хубаво, Кам.
Гласът й беше тих.
Приближих се още повече, сграбчих ризата на корема й и останах да стоя така, преливащ от облекчение.
На следващата спирка й казах, че е по-добре да слизам.
— Ще се видим ли утре? — попита тя.
Кимнах.
Вратите се отвориха и слязох. Когато те се затвориха зад мен, нямах представа на коя спирка се намирам, но след потеглянето на влака повървях заедно с него, като продължавах да я гледам през прозореца.
Влакът се изгуби и едва тогава усетих колко е студено на перона.
Изведнъж се сепнах.
Духът ми.
Беше изчезнал.
Дълго се оглеждах за него, докато най-сетне разбрах. Той не беше слязъл от влака с мен. Беше останал във вагона с Октавия.
Изправям се. Стъпките на кучето вече са станали по-настойчиви.
То иска да го последвам.
Залива ме някакво чувство.
Горещо и тежко, то плъзва в мен.
Хуквам след кучето и го гоня по улиците под виещия вятър. Отначало то се оглежда за мен, но скоро разбира, че го следвам.
Подхваща ме.
Понася ме.
Хукваме към влаковата линия, почти оставяйки бразда след себе си, и тогава го виждам. Виждам го в далечината в мига, в който стигаме до линията. Влакът блещука и аз ускорявам крачка, докато се изравняваме с него.