Тичаме редом с него.
Опитвам се да се спазаря с умората. Казвам й да дойде по-късно, само сега да ме остави да продължа.
Продължавам.
И тогава…
Тогава ги виждам.
Виждам как той си проправя път през тълпата, а душата му е до него и шепне в ухото му.
Тя се обръща и той сграбчва ризата й.
Влакът набира скорост.
Подминава ни и изчезва в далечината, а аз забавям крачка. Спирам и се навеждам, а ръцете ми опират в коленете.
Кучето още е с мен и аз го поглеждам, сякаш за да му кажа: Ако пак ми се случи нещо такова по пътя към дома, нямам нищо против.
9
— Ей! — подвикна ми Руб, когато най-сетне се прибрах. — Къде се губиш? Малко е късно, не мислиш ли?
— Знам — кимнах.
— В тенджерата има супа — намеси се госпожа Улф.
Вдигнах капака, което обикновено не е много добра идея. Но тази вечер свърши добра работа, защото кухнята мигом опустя, а аз не бях в настроение да отговарям на въпроси, особено на Руб. Какво щях да му кажа? „Знаеш ли, приятел, току-що се видях с бившето ти гадже. Нали нямаш нищо против?“ Нямаше как да стане.
На супата й трябваха няколко минути да се стопли. Седнах и вечерях сам.
Докато се хранех, малко се поуспокоих след случилото се. Такива неща не стават всеки ден и на човек му е малко трудно да повярва, че са истина.
Гласът й продължаваше да долита до мен:
— Камерън?
— Камерън?
След като го чух няколко пъти, осъзнах, че ми говори и Сара.
— Добре ли си? — попита тя.
Усмихнах се.
— Разбира се.
Заедно измихме чиниите.
По-късно с Руб взехме Мифи и го разхождахме, докато кучето започна да хрипти.
— Много зле звучи. Може да е хванал грип или нещо такова — предположи Руб. — Или пък гонорея.
— Какво е гонорея?
— Не съм много сигурен. Май някаква полова болест.
— Не ми се вярва.
Когато го върнахме на съседа Кийт, той каза, че Мифи плюел топки косми, което не ме изненада, защото това куче си беше деветдесет процента козина, няколко процента месо и кости и един-два процента лай, скимтене и капризи. Но козината беше най-много. По-лошо и от котка.
Погалихме го за последно и си тръгнахме.
На верандата попитах Руб как е Джулия.
„Пачавра“, представих си го, че казва.
— Не е зле — беше отговорът. — Не е върхът, но може да е и по-зле. Не се оплаквам.
Не беше нужно много време за едно момиче да се превърне от страхотно в „нищо особено“. Така беше при Руб.
— Хубаво.
За миг дори си помислих да го питам как оценява Октавия, но интересът ни към нея беше съвсем различен, така че нямаше смисъл. Не беше важно. За мен важното беше, че мислите за нея продължаваха да ме обсебват. Просто не можех да спра да мисля за нея, докато прехвърлях в ума си за кой ли път случилото се.
Появата й на улицата в Глийб.
Въпросът й.
Влакът.
Всичко.
Поседяхме малко на стария диван, който татко беше изнесъл навън преди няколко години, загледани в минаващите коли.
— Какво зяпате? — озъби ни се някакво момиче с разпуснат вид, докато минаваше край къщата ни.
— Нищо — отвърна Руб и доста се посмяхме, когато момичето ни напсува без видима причина и си продължи по пътя.
Мислите ми се насочиха навътре.
Октавия продължаваше всеки миг да е с мен, вътре в мен. Дори когато Руб отново заговори, аз бях във влака и си проправях път през хора, пот и костюми.
— Ще работим ли с татко в събота? — нагази в мислите ми Руб.
— Сигурно — казах.
Той стана и влезе вътре, а аз останах още доста време на верандата. Мислех си за следващата вечер — как ще стоя пред къщата на Октавия.
Тази нощ не спах.
Завивките лепнеха по мен и съвсем се омотах в тях. По някое време станах и просто седнах в кухнята. Беше два сутринта и когато госпожа Улф стана да отиде до тоалетната, ме видя там.
— Здрасти — прошепнах.
— Какво правиш? — попита тя.
— Не можах да заспя.
— Да не стоиш много, чу ли?
Постоях още малко с радиото, което си говореше и спореше само със себе си на кухненската маса пред мен. Октавия ме изпълваше цялата нощ. Питах се дали и тя седи в кухнята и мисли за мен.
Може би.
А може би не.
Но аз във всички случаи щях да ида там на другия ден и секундите минаваха далеч по-бавно, отколкото някога бях допускал.
Върнах се в леглото и зачаках. Когато слънцето изгря, станах с него и денят постепенно се изниза край мен. В училище както винаги беше лудница — майтапи, тъпи копелета, блъсканица и от време на време смях.