За няколко тревожни секунди този следобед се чудех как ли беше фамилията на Октавия и дали ще мога да я открия в телефонния указател. Изпитах облекчение, когато си спомних, че е Аш. Октавия Аш. Намерих адреса и го проверих на картата. Беше на десетина минути пеша от гарата, стига да не се загубех.
За успокоение прескочих оградата и погалих малко Мифи. Бях някак нервен. Всъщност много нервен. Представях си как може всичко да се обърка. Влакът да излезе от релсите. Да не открия правилната къща. Да стоя пред грешна къща. Прехвърлих всичко в ума си, докато галех топката косми, която се търкаляше и ми се усмихваше от време на време, докато я чешех по корема.
— Пожелай ми късмет, Мифи — казах и понечих да си тръгна, но той стана и ме погледна с оня поглед, който казваше: „Не спирай да ме галиш, мързеливо копеле!“ Въпреки това прескочих оградата и влязох вкъщи. Оставих бележка, че може да отскоча до Стив вечерта, да не се притесняват излишно. (Имаше реални шансове в крайна сметка да се озова тъкмо там.)
Бях облечен по обичайния си начин. Стари джинси, тениска, черното шушляково яке и изтърканите обувки.
Преди да тръгна, влязох в банята и се опитах да пригладя косата си, колкото да не стърчи, но това е като да победиш земното притегляне. Косата ми щръква, каквото и да я правя. Гъста като кучешка козина и винаги рошава. Не мога да се преборя с нея, колкото и да опитвам. Пък и, мислех си, достатъчно е да изглеждам като предния ден. Щом вчера съм бил достатъчно добър, ще съм такъв и днес.
Беше решено. Тръгвах.
Затръшнах вратата зад гърба си и комарникът изтрополя. Сякаш всяка врата ме изритваше от стария живот, който бях живял в тази къща. Изхвърляше ме в един нов свят. Старата полегнала порта се отвори със скърцане и ме пусна да мина. Притворих я внимателно. Тръгнах и от улицата, от петдесетина метра може би, се обърнах за миг да погледна къщата, в която бях живял. Тя вече не беше същата. И никога нямаше да бъде. Продължих по пътя си.
Колите се влачеха покрай мен и когато минавах покрай някакво задръстване, пътникът в едно такси се изплю през прозореца и плюнката пльосна в краката ми.
— Господи! — каза човекът. — Извинявай, приятел.
Само го погледнах и казах:
— Няма нищо.
Не можех да си позволя да ми отвлече вниманието. Не и днес. Бях доловил аромата на един нов живот и нищо нямаше да ме откъсне от него. Щях да го преследвам. Да го намеря, да го вкуся, да го погълна. Онзи можеше да се изплюе в лицето ми, а аз само щях да се избърша и да продължа.
Нищо нямаше да ме отклони.
Никакви съжаления.
Още беше рано, когато стигнах до Централната гара, купих си билет и заслизах към метрото. Перон двадесет и пет.
Застанах на края на перона и чаках, докато ме облъхна студеният въздух на тунела, раздвижен от идващия влак. Той затули ушите ми, превърна се в рев и постепенно стихна до приглушена въздишка.
Беше стар влак.
Мръсен.
Долу в последния вагон седеше някакъв старец с радио и слушаше джаз. Той ме поздрави (изключително рядко събитие в градския транспорт) и вече знаех, че този ден ще ми върви. Имах усещането, че съм си го заслужил.
Мислите ми лъкатушеха заедно с влака. Сърцето ми се тресеше.
В Хърствил станах и слязох. За мое учудване намерих къщата на Октавия без каквито и да било проблеми. Обикновено съм много зле, когато трябва да търся посоки и адреси.
Оглеждах къщите и се опитвах да отгатна коя ли може да е тринайсети номер на Хауъл Стрийт.
Когато стигнах до нея, открих, че е почти толкова малка, колкото и нашата, но от червени тухли. Стъмваше се и аз стоях там с ръце в джобовете, чаках и се надявах. Имаше ограда и портичка, както и ниско окосена морава с плочник. Започнах да се чудя дали тя ще излезе.
Откъм станцията идваха хора.
Подминаваха ме.
Най-сетне, когато мракът от предния ден се спусна над улицата, аз отместих поглед от къщата и огледах пътя, полуседнал, полуоблегнат на оградата. Няколко минути по-късно тя се появи.
Почти не чух как вратата се отвори и стъпките й ме приближиха, но не можех да сбъркам с нищо усещането за нея, когато се приближи и застана на една ръка разстояние зад мен. Още потрепервам, когато си спомня студените й ръце на шията си и докосването на гласа й до кожата ми.
— Здравей, Камерън — каза тя и аз се обърнах да я погледна. — Благодаря ти, че дойде.
— Няма защо — казах.
Гласът ми беше сух и дращеше в гърлото ми.
Спомням си, че се усмихнах и сърцето ми плувна в собствената си кръв. Нямаше връщане назад. В представите си бях изживявал хиляди пъти този миг, а сега, когато беше истински, нямаше как да го пропилея. Не бих си го позволил.