Тръгнах покрай оградата и влязох през портичката. Спрях пред Октавия, хванах ръката й и я задържах в моята. Вдигнах я до устните си и я целунах. Целунах пръстите и китката й толкова нежно, колкото ми позволяваха непохватните устни.
Очите й се разшириха.
Лицето й се доближи до моето.
Устните й се извиха в усмивка.
— Хайде — каза тя. — Нямаме много време тази вечер.
Тръгнахме по пътеката.
Стигнахме по улицата до стария парк и аз затърсих думите.
Те не се появяваха.
Сещах се само за пълни глупости от рода на времето и такива неща, но не бих се унизил дотам. Тя обаче продължаваше да ми се усмихва и с мълчанието си ми казваше, че няма нищо лошо да мълчим. Няма нищо лошо в това да не я омайвам с истории и комплименти и с всичко онова, което бих могъл да кажа, колкото да се каже нещо. Тя просто вървеше и се усмихваше, по-щастлива в мълчанието.
Седяхме дълго в парка.
Свалих якето си и й помогнах да го облече, но след това нямаше нищо.
Нямаше думи. Нямаше нищо друго.
Не знам какво бях очаквал, защото нямах представа какво трябва да правя. Нямах представа как да се държа с момиче, защото за мен беше пълна загадка какво иска тя. Наистина нямах представа. Знаех само, че я искам. Това беше простата част. Но да разбера какво трябва да правя? Как бих могъл да знам какво се очаква от мен? Вие можете ли да ми кажете?
Мисля си, че проблемът ми идваше от тази толкова дълга самота вътре в мен. Винаги бях гледал момичетата от разстояние, не се бях доближавал достатъчно, за да усетя дори аромата им. Разбира се, исках ги, и макар да съжалявах, че са недостъпни за мен, и в същото време изпитвах облекчение. Нямаше натиск. Нямаше неудобство. По-лесно беше да си представям какво би могло да бъде, отколкото да се сблъскам с реалността. Можех да си измислям идеални ситуации и да си представям какво правя, за да ги спечеля.
Но не можеш да направиш нищо, когато не е истинско.
А когато е истинско, нищо не пречи на падането ти. Нищо не застава между теб и земята и онази вечер в парка се чувствах по-истински от всякога. Никога не бях губил контрол до такава степен. Така беше и, изглежда, така щеше да бъде винаги.
Преди животът се свеждаше до това да си намеря момиче (или поне до надеждата за това).
Не да опозная момичетата или да разбера какво искат.
Сега беше много по-различно.
Сега всичко се свеждаше до едно момиче и до желанието да разбера какво да правя.
Търсех трескаво отговора на въпроса какво да кажа, но той ми се изплъзваше. Мислите ме приковаваха и не ми позволяваха да помръдна. В крайна сметка убедих себе си, че всичко ще си дойде на мястото. Но нищо не си идва на мястото само.
Дотук добре, казвах си, докато се опитвах да се окопитя. Дори започнах да си изброявам нещата, които бях направил както трябва.
Бях я догонил на влака предния ден. Бях говорил с нея и й бях казал, че ще стоя пред къщата й.
Господи, дори бях целунал ръката й. Но сега трябваше да кажа нещо, а нямаше какво. Защо нямаш какво да кажеш, тъпо копеле такова? — питах се.
Умолявах себе си.
И неведнъж.
Разочарованието от мен самия беше още по-горчиво, докато седях с нея на проядената дървена пейка в парка и се чудех какво да правя.
По някое време отворих уста, но не излезе нищо.
Накрая просто я погледнах и казах:
— Съжалявам, Октавия. Извинявай. Толкова съм вързан.
Тя поклати глава и виждах, че не е съгласна.
— Не е нужно да говориш, Камерън — каза и сякаш надникна в мен. — Не е нужно да казваш каквото и да било, за да знам, че имаш голямо сърце.
В този миг нощта се отвори и небето се изсипа на парченца около мен.
Стоя в тъмното.
Треперя.
Вятърът спира.
Умира.
Свлича се на ръце и колене и се обгръща с мълчание.
Спирам.
Кучето спира.
И всичко.
Наоколо.
Е мълчание.
То звучи като провал, като сърце, което се разкъсва отвътре.
То ме дебне.
То ме оковава и ме гледа как трескаво се мъча да се изтръгна.
Почти очаквам да ме залее и да ме отнесе.
Може да се зъбя и да се дърпам, но то ме държи здраво.
Надявам се поне тези написани думи да заговорят. Надявам се да пламнат, да викнат, да закрещят.