— Ако стане нещо — казах, — аз съм с теб.
Руб кимна.
— Благодаря, брат ми.
И се усмихна.
Телефонът звъня и следващата вечер, и по-следващата.
При третото позвъняване в петък вечер Руб грабна слушалката и изрева:
— Кажи!
После притихна.
— Да. — Пауза. — Да, извинявай. Сега ще ти го дам. — Той закри слушалката с ръка. — За теб е.
И ми я подаде замислено. За какво мислеше?
— Ало!
— Аз съм — каза тя. Гласът й се пресегна и ме сграбчи. — Утре ще работиш ли?
— Да, докъм четири и половина.
Тя се замисли за момент.
— Може да измислим нещо, като се върнеш. Ще те заведа на едно място. — Гласът й беше тих, но настойчив. — Имам да ти казвам някои неща.
Улових вълнението й и се разтреперих вътрешно.
Не можах да се сдържа и се усмихнах.
— Разбира се.
— Ще дойда към четири и половина.
— Добре, ще се видим.
— Трябва да затварям. — Каза го припряно, дори не се сбогува, само добави: — Чакам с нетърпение.
И изчезна.
Когато затворих, Руб ми зададе неизбежния въпрос.
— Коя беше? — И отхапа от ябълката, която държеше. — Звучеше ми познато.
Седнах до кухненската маса и преглътнах. Опитах да овладея дишането си. Това беше моментът. Трябваше да го кажа.
— Помниш ли Октавия?
Мълчание.
Кранът капеше.
Капките избухваха в мивката.
Руб тъкмо отхапваше от ябълката, когато осъзна какво казвам.
Наклони глава и ме изгледа, преглътна ябълката и явно си направи изводите, докато аз трескаво си мислех: „О, не, какво ще стане сега?“
Стана нещо.
Руб отиде и затвори крана, обърна се към мен и каза:
— Добре, Кам…
И се засмя.
Това хубав смях ли беше, или лош? Хубав смях, лош смях… Не можех да реша. Чаках.
— Какво? — не издържах накрая. — Кажи.
И започнах нервно да му разказвам какво се е случило. Казах му как стоях пред къщата в Глийб. Как Октавия се появи. Казах му за влака и как отидох там, и за раковината, и…
— Всичко е наред — каза той и изражението му беше почти гордо. — Тази Октавия… — Руб поклати глава. — Знаеш ли, тя е страхотно момиче. Малко е луда, разбира се, но иначе е свястна. Ти я заслужаваш, Кам. Повече от мен.
Той зачака да го погледна. Най-сетне вдигнах поглед.
— Нали?
Кимнах.
— Да.
— Хубаво.
— Не ми ли се сърдиш?
— Защо пък трябва да ти се сърдя? Такова момиче заслужава да се държат добре с него и ти го можеш. А аз не мога. — Това, което каза после, беше истина, но поднесена така брутално, че Стив можеше само да си мечтае за подобно нещо. Той обаче говореше за себе си. — Аз… Аз се държах с нея като с парцал, но сега тя има теб. Ти сигурно ще се държиш с нея като с богиня. Нали, Кам?
Усмихнах се с половин уста.
— Нали, Кам? — повтори той, защото и двамата знаехме отговора.
Този път не можах да скрия усмивката си. Двамата се засмяхме и вече не можехме да спрем. По някое време влезе Сара.
— От какво сте толкова щастливи? Все едно гледам края на Скуби Ду…
Руб плесна с ръце.
— Чакай само да чуеш! — почти извика той. — Помниш ли Октавия?
— Разбира се.
— Е, да ти кажа тогава. Ще я виждаш доста по-често, защото…
— Знаех си! — прекъсна го Сара и насочи показалец към мен. — Знаех си, че тук е замесено момиче, малко копеленце такова, а ти не искаше да ми кажеш!
Никога не я бях виждал да се смее по този начин.
— Чакайте! — каза тя и след половин минута се върна с фотоапарата си и ни направи моментална снимка, както бяхме облегнати на шкафа и се смеехме.
Струпахме се около нея, докато се появи изображението. Скоро вече различавах косата на Руб и усмивката на собственото си лице. Руб още държеше ябълката и двамата се смеехме. Бяхме със стари джинси, той с работна бархетна риза, а аз с черното си шушляково яке. Руб ме гледаше и ми говореше нещо, а аз се смеех.
Сара си придърпа снимката.
— Харесва ми — заяви тя, без да се замисли. — Изглеждате като братя.
Каквито трябва да бъдат братята, помислих си аз, и продължихме да я гледаме. Капките вече избухваха в мивката с по-малка сила.
Един ден влязох в стаята на Сара да погледна снимката още веднъж.
— Октавия, а? — каза тя. Не виждах лицето й, но усетих трепет в гласа й. — Красива е, Камерън. — И повтори толкова тихо, че едва я чух: — Красива е.
— Като теб — исках да кажа, но не можах.
Напоследък Сара беше сама, след като се беше опарила на няколко пъти, но като я гледах, не ми изглеждаше нещастна. Тя просто повтори онова, което беше казала онази вечер в кухнята: