— Радвам се за теб, Кам. Радвам се за теб.
На другия ден, на работата, времето се влачеше убийствено бавно. Аз чаках. Имах чувството, че часовете и минутите са се запънали и някой ги влачи насила.
Когато се прибрахме вкъщи, беше по-близо до пет, отколкото до четири и половина, и Октавия вече чакаше в кухнята. С Руб размениха няколко думи и в тях нямаше нито враждебност, нито неловкост.
А аз я гледах с благоговение.
Тя нямаше грим, нито лак за коса, дрехите й бяха нормални. Без впити джинси и тесни блузки. Без накити, ако не се смята раковината на врата й.
Но беше прекрасна.
Толкова…
Господи, не мога да го опиша. Дори сега.
— Е? — Тихият й глас и нежните очи прекъснаха мислите ми. — Няма ли да ме целунеш, Камерън?
Бях потресен.
От думите.
От красотата й.
Върви! — заповядах си.
Поех ръката й в моята и я целунах, целунах китката й, после и устните.
— Намерихте се — каза госпожа Улф. — Това е добре.
Майка ми беше влязла и ме гледаше и аз си спомних какво ми каза в същата тази кухня преди време, в началото на зимата. За брата, който един ден ще се издигне, и че не бива да се срамувам. Може би и тя си спомняше за това.
— Не е зле да побързаш, Кам — каза мама. — Октавия те чака доста дълго.
Взех си душ, облякох се и след малко излязохме. Нямаше напомняния да се прибера в еди-колко си часа или да не закъснявам много. Нищо от този род. Първо, нашите вече бяха свикнали да кръстосвам улиците и второ, ако закъснеех много, това щеше да ми бъде напомнено следващия път, когато тръгнех да излизам. В нашето семейство на човек му се даваше само една възможност и единствено от него зависеше колко дълго ще продължи тя. Сара отдавна беше минала тази възраст, кажи-речи и Руб, но аз още трябваше да внимавам и не смятах да се издънвам.
— Тръгваме ли? — попита Октавия и аз отворих вратата пред нея.
Тръгнахме.
Вече бяхме минали половината улица, когато ми хрумна, че нямам никаква представа къде отиваме. И попитах.
Октавия вървеше съсредоточено и каза само:
— Ще видиш. Нищо особено.
Каза го така, сякаш нищо освен нас нямаше значение. Поне не тази вечер. Ръката й потърси моята и я хвана. Не говорехме, но и това беше без значение. Пред нас изникна знак за пешеходна пътека и пресякохме, като се опитвахме да не уцелим канавката.
— Насам — каза тя малко по-късно, измъквайки ме от тълпата, и ме поведе по тясна, задръстена уличка, където имаше малко кино. — Искаш ли да влезем? Обичам старите филми, а тук дават такива в събота.
— Звучи добре — отвърнах.
Истината беше, че това момиче можеше да ме покани и в ада, и аз щях да тръгна. И през ум не ми минаваше да откажа, така че влязохме.
Филмът беше хубав.
Даваха „Разяреният бик“ и разпоредителят, изглежда, познаваше Октавия, затова ни пусна, макар да каза, че не трябвало. Сетих се за филми, които бях гледал, за хора на нашата възраст, които се срещат, ядат пуканки, изглеждат добре и се снимат в кабинките за моментални снимки в супермаркетите.
Едно беше сигурно.
Ние не бяхме от тях.
Не бяхме, защото по някое време Октавия се облегна на мен и си помислих, че ще ме целуне. Тя обаче не го направи.
А заспа.
Погледнах я и я погалих по косата, а тя си спеше, докато Де Ниро размазваше хора и ставаше все по-дебел, по-грозен и по-зъл. Филмът беше черно-бял. Дъхът на Октавия докосваше врата ми, а гърдите й — ребрата ми.
Бях щастлив.
Когато на екрана се появиха финалните надписи, погалих бузата й с опакото на ръката.
— Октавия! — прошепнах. — Октавия!
Тя трепна и се събуди, уплашена от тъмното. После се окопити.
— Слава богу! Това си ти, Камерън.
Надписите още вървяха, когато тя се отдръпна леко и попита:
— Ще ме целунеш ли, Камерън?
Наведох се към нея, без да я пускам.
Споменът за този момент е едно от най-хубавите неща, които имам.
Приближих се и тя ме притегли в себе си. Зъбите ни се докоснаха. Устните й ме всмукаха и зъбите ни се сблъскаха. Звукът от сблъсъка отекна в мен. Харесваше ми ненадейната истина на този миг.
Светлината на лампите полека започна да се усилва. Октавия каза тихо:
— Знаеш ли, Камерън, ти си първият, който наистина съм искала да ме целуне. И първият, когото съм молила за това.
Бях изумен.
— Не си ли молила Руб?
— Не се е налагало.
— Сигурно — отвърнах. — Трябваше да се досетя. Искаше ли нещо, Руб не чакаше да му предложат.
При мен беше обратното.
Тя нежно обърна лицето ми към своето.