— Всъщност ми харесва, че трябва да те моля. Това те прави различен от всички, които познавам. — Тя ме целуна отново, нежно и бавно. — С такъв човек бих искала да бъда.
Навън Октавия реши, че е най-добре да се прибира, затова се върнахме до Централна гара и слязохме да чакаме влака. Долу на мръсния перон заварихме обичайното гъмжило от купонджии, откачалки, крадци на цигари и пияници, всеки с мислите и приказките си. Октавия заговори за хармониката си и ми каза, че тя е може би единственото нещо, което обича и на което разчита. Когато влакът дойде, и двамата го погледнахме. Видяхме как вратите се отварят, после седнахме и гледахме след него, докато изчезна. Същото се повтори и със следващите три влака.
— Не мога да повярвам, че заспах — тръсна глава тя, когато вятърът от четвъртия влак връхлетя перона, помете боклуците и ни облъхна с вълна от студен въздух.
И следващия път, когато влакът спря и вратите се отвориха, Октавия не помръдна. Радвах се. Тя ме накара да й разкажа как е свършил филмът и в очите, с които ме гледаше, се четеше умора. Виждах в тях нещо спотаено, може би заровено, но не питах. Спомних си как ми каза по телефона, че има да ми казва нещо, и предположих, че хармониката е само началото. Тя ми разказа, че започнала да свири, когато била на осем, а на четиринайсет решила, че вече е достатъчно добра да изкарва пари. Попитах я къде е свирила и тя малко смутено ми изброи трийсетина места. Каза ми и за песните. За първите и за последните. За най-хубавите и най-лошите. Бях я виждал щастлива, докато беше с Руб. Бях я виждал щастлива и с мен. Но никога като сега. Това беше един вид гордост, която ме караше да я чувствам по-близка, може би заради думите, които бях започнал да пиша.
Каза ми и за някои свои странности.
За някогашната си пристрастеност към царевичните пръчици.
За дивата си омраза към Селин Дион.
За любовта си към хармониките, разстроените цигулки и солената вода.
Любимият й певец: „Лиса Джермано — далеч, на светлинни години пред всички останали“.
Любим филм: „Някакъв френски. Не мога да се сетя за името, но беше дяволски добър“.
Любима песен: „Малки глави“ на Лиса Джермано. (Коя ли е тя, за бога?)
Любима дреха: „Нищо по-лесно от това. Раковината.“
Любимо човешко изобретение: „Мостовете. За мен е загадка как успяват да забият колоните под водата.“
Най-лошият миг в живота й: „Без коментар“.
Най-хубавият момент: „Скоро беше. Когато помолих Камерън Улф да стои пред къщата ми или пък когато коленичих до него на пристанището, отхвърлих всички съмнения и го целунах.“
Любимо питие: „Няма такова“.
Любим звук: „Сблъсъкът на зъбите в празното кино“. (Радвах се, че и тя го е запомнила.)
Най-голямото разочарование: „Скоро ще ти кажа“.
Когато следващият влак пристигна, тя каза:
— Вече трябва да се качвам.
В последния момент Октавия се подаде навън и докосна ръкава ми. Започна да казва нещо, но вратите се затвориха.
— Това е! — извика тя през прозореца. — Това е най-голямото ми разочарование.
За мен също, макар да ми беше казала преди филма, че на другия ден ще бъде на същото място като предната седмица, ще свири на хармониката и ще изкарва пари…
Когато влакът се скри, почаках малко и тръгнах към ескалатора, после към „Елизабет Стрийт“ и оттам — към дома.
Вкъщи нямаше въпроси, но очевидно всички бяха решили, че е минало добре.
Аз не можех да сдържа усмивката си. През цялото време.
Отново не можах да спя.
Нощта беше Октавия.
От време на време ме спохождаше и мисълта за Стив, както и за останалите от семейство Улф. Но най-вече за Стив. Не му се сърдех за случилото се и даже смятах да ида да го видя на другия ден, преди да се отправя към пристанището.
На сутринта закусих и тръгнах. Не се наложи да звъня, защото двамата със Сал бяха на балкона. Той не ме покани да се кача, а изчезна и слезе долу да ме посрещне. Предполагам, че това беше жест от негова страна. Да дойде при мен.
Брат ми отвори уста да каже нещо, но аз го изпреварих.
— Накъде сте днес? — попитах.
Той погледна към балкона, но вместо да ми отговори, каза само:
— Благодаря.
Благодаря, че не ме мразиш.
Предложи ми да закуся у тях, но аз отказах. Когато си тръгвах, се показах изпод балконите, колкото да кажа на Сал:
— Чао! Ще се видим.
А на Стив казах:
— Може да дойда утре или във вторник и да идем на игрището.
— Добре — кимна той и всеки си тръгна по пътя.
Вече си бях тръгнал, когато Стив ме повика за последен път:
— Ей, Кам! Кам!
Той тръгна към мен и спря на десетина метра. Разстояние, от което можехме да говорим.