— Не очаквах да дойдеш, поне не толкова бързо.
Разкопчах якето си.
— Ти си набил четирима един по един. А аз простих на брат си, че ме е нарекъл безнадежден случай. Не виждам особена разлика.
— Аз щях да те намразя — призна той.
Само поклатих глава.
— Няма значение, Стив. Доскоро.
Този път слязох от влака на пристанището без притеснение. С цялото си същество се стремях към Октавия, исках да я видя и да чуя хармониката й и още от влака се взирах за тълпата, заобикаляща я, за да чуе и да поеме музиката й.
Когато я видях, ускорих крачка, но не се смесих с множеството, а го заобиколих, застанах отстрани и се заслушах. Плачът на хармониката й ме докосна.
— Слабо представление — заяви тя, когато свърши и ме намери. Беше клекнала и ме прегръщаше откъм гърба. — Само четиридесет и осем и шейсет. Е, не е и чак толкова зле. Хайде, Кам, да си вървим.
Понечих да тръгна към моста, но тя не тръгна с мен. Не и този път.
— Иска ли ти се да се изкачиш нависоко? — попита.
— Нависоко ли?
— Да.
Тя се усмихна някак странно, сякаш се надсмиваше над самата себе си, но разбрах защо едва когато се върнахме в центъра на града, при кулата. Вътре понечих да платя, но тя ме спря.
— Идеята беше моя — каза и напъха парите в джоба ми. — Аз те доведох и пак аз ще те кача горе. Освен това ти плати киното снощи.
Асансьорът ни отведе до последния етаж заедно с някакви американци, които приличаха на професионални голфъри, и семейство, излязло да прекара неделята навън. Едно от децата постоянно ме настъпваше.
— Малко копеленце! — искаше ми се да изругая. И сигурно щях да го направя, ако бях с Руб, но не и с Октавия. Само я погледнах многозначително и тя ми кимна в отговор сякаш искаше да каже: „Точно!“
Горе, на върха, обиколихме целия етаж и аз търсех с поглед нашата къща, представях си какво става вътре и се надявах, дори се молех всичко да е наред. В това се включваха и всички онези хора долу, докъдето поглед стига. Когато се моля на Господ, който и да е той, аз винаги слагам ръка на сърцето си. Сега също стоях с ръка на сърцето, без да си давам сметка за това.
Особено това момиче, Господи. Моля те всичко с нея да е наред. Нали, Господи?
В този миг Октавия забеляза свития ми на гърдите юмрук. Отговор от Господ нямаше, но имаше въпрос от момичето.
— Какво правиш? — Очите й се взираха с любопитство в мен. — Камерън?
— Просто се моля, така да се каже — отвърнах, без да откъсвам поглед от проснатия под нас град.
— За какво?
— За теб. — Замълчах, после продължих почти със смях: — Не съм бил на църква кажи-речи от седем години…
Останахме горе повече от час и Октавия ми каза още някои неща за себе си.
Много малко приятели.
Дълги часове, прекарани във влаковете.
Разказа ми как веднъж й откраднали хармониката в училище и после я намерила в тоалетната.
Тя просто ми казваше коя е и може би защо обича да идва на място като това.
— Идвам доста често тук — каза тя. — Харесва ми. Обичам високото. — Дори стъпи на застланото с килим стъпало към прозореца и се облегна на стъклото. — Ще дойдеш ли?
Честно да си кажа, опитах се, но колкото и да ми се искаше да се подпра на това стъкло, не можех. Имах чувството, че ще изпадна през него.
И останах на мястото си.
Само за няколко секунди.
Тя слезе и разбрах, че съм сбъркал.
— Исках да го направя — казах.
— Няма нищо, Кам.
Знаех, че има нещо, което трябва да я попитам, и я попитах. Дори си обещах, че това е последният път, когато й задавам такъв въпрос, макар никак да не бях сигурен в това.
— Октавия, водила ли си Руб тук?
Тя бавно кимна.
— Само че той се облегна на стъклото — отговорих на собствения си въпрос. — Нали?
Тя отново кимна.
— Да.
Не знам защо, но това ми се стори важно. И беше важно. Усещах като провал това, че по-големият ми брат се беше облегнал на стъклото, а аз не можах. По някакъв начин се чувствах непълноценен. Половината от онова, което беше той.
Само защото той се беше облегнал, а аз не.
Само защото на него му беше стигнала смелостта, а на мен не.
Само защото…
— Това няма никакво значение — прочете мислите ми тя. — Не и за мен. Той се опря на стъклото, но с него никога не съм се чувствала така, както с теб. Преди теб се чувствах истински жива само когато свирех на хармониката. А сега… — Тя търсеше думите не за да ми обясни, а за да го каже истински. — С теб имам чувството, че съм извън собствените си предели. Не искам Руб. Не искам никой друг. Искам теб.