Очите й гледаха вътре в мен.
— Да — кимна тя. — Знам.
Просто постояхме малко там, спомняйки си онази вечер, а аз си мислех, че съм копнеел не за Стефани, а за представата за нея. Тя беше видение, нищо повече. И най-хубавото в цялата работа беше, че Октавия е истинска.
На връщане минахме покрай гарата и си говорихме за влака онази вечер. Имаше и други места, които криеха свои истории, и аз ги разказвах на Октавия. Беше ми приятно да мисля за местата като за истории, означаващи нещо.
Имаше една уличка, където веднъж видях Руб да бие някакъв побойник. Поне беше такъв, преди да срещне Руб. Брат ми го остави там с думите:
— Сега доволен ли си? Би трябвало.
Минахме по улиците, по които разхождахме Мифи, нахлупили качулките на главите си. Имаше и спирки, на които хората изпадаха през отворените врати на автобусите. Една вечер Сара беше от тези хора и усетих миризмата на алкохол, която се носеше от нея, но не казах нищо. Това вече й се случва много рядко.
Вече бяхме близо до дома. Попитах Октавия дали е уморена, но тя искаше да повървим още.
Продължихме до квартирата на Стив и аз й разказах за случилото се между нас. За онова, което ми беше казал, и как в крайна сметка бях оценил факта, че ми беше казал истината. Дори й казах, че обичам Стив. Може би защото с братята е така, независимо че не си го казват и рядко го показват. А може би беше нещо повече. Харесвах силата му и неизреченото разбиране, което цареше между нас. Казах й за вечерта на игрището. Тя ме помоли да я заведа там.
Часът беше почти пет и игрището беше празно. Отидохме до вратата и й показах откъде бях стрелял и как реагира Стив, когато най-сетне му вкарах гол.
Не останахме дълго там, а тръгнахме към вкъщи и скоро се озовахме на нашата улица.
Седнахме на верандата и аз й разказах и други неща. Казах й за един следобед предишното лято, когато госпожа Улф се прибра по-рано от работа. Лицето й беше бяло, когато мина покрай мен. В кухнята тя седна на един стол и дълго не можех да разбера едва чутите думи, които шепнеше отново и отново. Най-сетне мама вдигна поглед и попита:
— Сещаш ли се за онази къща в Бонди, която ходя да чистя? За онзи богаташ, господин Калахън?
— Разбира се — отвърнах.
— Е, днес влязох и… — Ръцете й се тресяха, гласът й също трепереше. — Влязох в спалнята и видях краката му…
Човекът се беше застрелял и мама го беше намерила на килима в локва кръв. Разказах на Октавия как тя трепереше в кухнята и се опитваше да не плаче.
Няколко дни по-късно госпожа Улф дойде в стаята ни късно през нощта. Минаваше полунощ и ни събуди светлината от коридора. Тогава мама каза нещо.
— Постарайте се да живеете възможно най-почтено. Знам, че ще правите грешки, но без това не може, нали така?
И това беше всичко.
Тя не изчака да й отговорим или да се съгласим с нея. Просто искаше да чуем какво има да ни каже.
Вратата се затвори и светлината от коридора изчезна.
— Това пък какво беше? — чух гласа на Руб в тъмното.
Но и той знаеше, също като мен. Брат ми може да е какъв ли не, но не е глупав. Всичко му е ясно и затова понякога е още по-дразнещ.
Поседяхме още малко на верандата и отидохме да вземем Мифи. Но не го разхождахме, само се помотахме из задния двор и дълго го чесахме по корема. Това куче беше ненаситно. Тази вечер беше по-добре, макар че още не можеше да влезе във форма. Може би просто остаряваше. Кийт му даваше хапчетата, предписани от ветеринаря, но пак ми се струваше малко умърлушен.
Вече се стъмваше, когато го върнахме у дома, и Октавия трябваше да си тръгва.
Докато вървяхме към гарата, изведнъж спрях насред улицата и се обърнах.
— Какво има? — попита Октавия.
— Има нещо, което забравих да спомена. Спомням си как седях на верандата и гледах след теб онази вечер, последната, когато беше с Руб… Тогава си мислех, че сигурно се чувстваш така, както се чувствах аз в Глийб.
— Предполагам — отвърна тя. — Но сега е различно.
— Така е — кимнах и продължихме към гарата.
По-късно, когато й се обадих, за сетен път се уверих колко е различно всичко. Звъннах й от старата празна кухня, но почти не говорихме. Тя каза само:
— Не затваряй, Кам. Почакай.