— Не спирай — прошепна тя и отметна глава, за да открие шията си. Разтворих яката на ученическата й риза, за да целуна ключиците й. Прокарах пръсти през косата й.
— Какво искаш да направя? — попитах, но тя само ме притегли към себе си.
— Просто не спирай. Целуни ме пак.
Топлината на дъха й ме обливаше. Поех я дълбоко. Бях в неин плен.
Това беше най-хубавото от всичко. Тя не ме отблъсна, както очаквах. Бях замаян от мисълта, че ме иска. Когато устните й докоснаха шията ми, цялото ми тяло потрепери от усещането. Ръката й беше под ризата ми. Пръстите й се плъзгаха по ребрата ми, спряха на корема и продължиха да ме галят, докато устните й докосваха шията и лицето ми.
Накрая тя бавно откъсна устни от моите.
Сложи глава на рамото ми и усещах, че й е добре така. Радвах се, че мога да я накарам да се чувства по този начин.
Помълчахме известно време. Чувах как влаковете пристигат на гарата и заминават. Как забавят ход и отново потеглят.
Заговорихме за предстоящия двубой на Руб.
— Ще отидеш с него, нали? — попита тя. Главата й още беше на рамото ми. От време на време носът й докосваше брадичката ми и това ме изпълваше с трепет.
— Няма как — признах. — Той ми е брат.
Тя не каза нищо. Нямаше смисъл да ме разубеждава. Знаеше го, затова не се и опита. Само каза:
— Гледай само да не те наранят. — Почувствах как вдигна поглед нагоре към лицето ми. — Нали?
Кимнах.
— Няма, обещавам.
Тя се усмихна и още веднъж ме целуна нежно по шията.
Не след дълго се върнахме до тях и когато я оставих на портата и понечих да си тръгна, тя ме спря.
— Кам! — каза и усетих, че се колебае. Може би мигът беше настъпил. — Искаш ли някой път да влезеш?
— Вътре ли? — попитах.
— Да.
Спомних си думите на Руб, че никога не го е канила, и се зачудих какво толкова има в това и защо е толкова важно за мен. Та това беше просто къща, за бога!
Всъщност беше нещо повече. И Октавия ми каза защо.
— Преди теб, Кам, и преди Руб имаше едно момче, което ме удари. Там, вътре. Защото не исках… знаеш какво. — Ръцете й стиснаха портичката. — Тогава обещах на мама, че никога няма да доведа у дома някого, когото не обичам с всяка своя частица. — Тя се усмихна, но в усмивката й прозираше болка. — Ще дойдеш скоро, нали?
— Да — казах аз и я прегърнах. Едва не й казах, че съжалявам за онова, което й се е случило, и че никога не бих я наранил по този начин. Но знаех, че не е нужно. Това беше достатъчно. Прегръдката ни пред вратата.
Тази нощ Руб отново беше в мазето и този път приех да потренирам с крушата.
Отчасти защото бях замаян след срещата с Октавия, отчасти заради случилото се с нея, което ме изпълваше с гняв, а може би защото бях нервен преди срещата в събота.
Следващият ден отлетя неусетно.
Затова пък съботата, докато работехме с татко, беше гигантска пауза, мъчително чакане, макар че Руб изглеждаше напълно спокоен.
Около седем и половина бяхме готови.
Облякох си най-старите джинси, работната бархетна риза и старото шушляково яке. Отказах се от маратонките и си обух ботуши, които бях наследил от Руб. Облегнах се на стената и ги вързах здраво. Когато вдигнах поглед, Руб гледаше в огледалото. Оглеждаше се за последен път. Казваше си какво да прави.
Изправих се.
— Готов ли си?
Той не отговори. Само се обърна, грабна якето си и кимна. Не го бях виждал толкова сериозен от месеци.
Излязохме от вкъщи. Руб беше казал, че ще ходим до някакъв приятел, така че нямаше никакъв проблем. Бързо минахме през портичката и изскочихме на улицата. Лицето на брат ми беше решително и твърдо. Студеният вечерен въздух като че се отдръпваше от него. Същото правеха и хората, идващи срещу нас.
Стигнахме на мястото около осем без пет и не ни оставаше нищо друго, освен да чакаме. Дворът беше пълен със стари, изпотрошени вагони, чиито грамади чернееха в мрака. Прозорците им бяха счупени и по тях като белези се четяха откъслечни думи. Висока телена ограда ги отделяше от улицата. Облегнахме се на нея и зачакахме.
Минаваха ми какви ли не мисли.
Минаваха минути.
В дъното на улицата изникнаха няколко фигури. Идваха към нас.
— Те ли са? — попитах.
Лицето на Руб се вкамени още повече.
— Да се надяваме.
Сенките се приближиха и адреналинът ме удари в главата. Започваше се.
Стигаме до един тунел и влизаме. Той води някъде дълбоко навътре, до самото сърце на всичко, което сме. Подът е лепкав от човещина и докато вървим по него, започвам да виждам края.