Преглътнах, поех си дъх и отговорих на брат ми:
— Да. Сигурно.
Нямаше какво повече да кажа. Нищо, зад което да се скрия. Имаше само миг на изчакване, на истина и вълнение, после нещо в мен се пропука и добавих:
— Това е онази Стефани.
— Кучка! — процеди през зъби Руб.
— Знам, но…
— Да, знам — прекъсна ме Руб. — Няма никакво значение, че е казала, че те мрази или че те е нарекла неудачник. Ти чувстваш това, което чувстваш.
Чувстваш това, което чувстваш.
Това беше едно от най-верните неща, които беше казвал някога. Тишината отново захлупи стаята.
От съседния двор се чуваше лай на куче. Беше Мифи, жалкият померански шпиц, когото обичахме и ненавиждахме, но продължавахме да разхождаме няколко пъти седмично.
— Мифи май нещо е ядосан — каза Руб по някое време.
— Да — засмях се аз.
Доста самотно копеле.
Доста самотно копеле.
Думите на Руб отекваха в мен като удари на чук.
Станах, излязох на верандата и се загледах в сенките на трафика, танцуващи в далечината. Казах си, че няма нищо лошо да съм такъв, щом ме измъчва жажда. Имах чувството, че ме обзема нещо. Нещо, което не виждах, не познавах и не разбирах. То просто се промъкваше в мен и се просмукваше в кръвта ми.
Бързо и внезапно думите изплуваха в съзнанието ми. Кацнаха на пода на мислите ми и аз започнах да ги събирам. Късчета истина, натрупани в мен.
Дори през нощта, в леглото, те ме будеха. Изписваха се по тавана.
Прогаряха покривалото на паметта ми.
Когато се събудих на другия ден, записах думите на откъснато отнякъде парче хартия. За мен тази сутрин светът беше променил цвета си.
Нищо не се дава лесно на човек като мен.
Не се оплаквам.
Просто това е истината.
Единственият проблем сега е, че имам видения, пръснати по пода на съзнанието ми. Имам думи, които се опитвам да извадя наяве. Да напиша.
Думи, които ще напиша за себе си.
История, за която ще се боря.
Ето как започва тя…
Нощ е и аз вървя по улиците на съзнанието си. По улици и алеи. Между сгради, които треперят. Между къщи, сгърбени, с ръце в джобовете.
Вървя по тези улици и усещам как понякога те минават през мен. Мислите ми са като кръв.
Вървя.
Осъзнавам го.
Къде отивам? — питам се.
Какво търся?
Но продължавам да вървя, да навлизам все по-дълбоко в някакво непознато място в този град. То ме притегля.
Край ранени коли.
По мъждиво осветени стълбища.
Стигам.
Усещам го.
Знам го.
Знам, че съм намерил сърцето си в потънала в сенки алея, в задна уличка някъде насред това място.
В дъното чака нещо.
Две очи блестят.
Преглъщам.
Сърцето ми ме блъска.
Продължавам да вървя, за да разбера какво е…
Стъпка.
Удар на сърцето.
Стъпка.
2
Големият ми брат Стивън Улф е онова, което бихте нарекли „кораво копеле“. Той е успял. Той е умен. Той е изпълнен с решимост.
При Стив работата е там, че нищо не може да го спре. И не само при него. То е около него, вътре в него. Можеш да го почувстваш, да го подушиш. Гласът му е твърд и премерен и всичко у него казва: „Няма да застанеш на пътя ми“. Когато говори с хората, е дружелюбен, но в мига, в който някой се пробва да го хързулне, дружелюбието му е дотам. Опита ли някой да го мачка, можеш да си заложиш къщата, че ще му го върне тъпкано. Стив никога не забравя.
Докато аз…
Аз съм нещо съвсем друго.
Като че ли съм прекалено колеблив.
Такъв съм си.
Беше време, когато копнеех да бъда част от банда приятели. Исках да има момчета, за които да съм готов да се бия до кръв. Но това така и не се случи. Когато бях по-малък, имах приятел на име Грег, много свястно момче. Вършехме какво ли не заедно. Но после се разделихме. Предполагам, че това се случва постоянно. Не е кой знае какво събитие. Всъщност съм част от вълчата глутница, глутницата на семейство Улф, и това ми стига. Знам без капка съмнение, че бих се бил до кръв за всеки един от семейството си.
Където и да е.
Когато и да е.
Най-добрият ми приятел е Руб.