— Какво ще правиш сега? — попитах вече почти пред вкъщи.
— С оня, дето щеше да ме убива, или питаш за тази вечер?
— И двете.
— Ами оня просто ще го забравя. А тази вечер може би ще потренирам малко. Ще взема радиото долу, ще го надуя и ще блъскам, докато ме държат краката.
Така и направи, като изключим това с краката. А аз се обадих на Октавия да й кажа, че нищо не е станало, и слязох в мазето при Руб. По някое време към нас се присъедини и Сара, която направи хубава снимка на брат ми, докато удряше крушата. Лицето му беше напрегнато и чувалът като че се свиваше и трепереше под ударите му.
— Не е зле — реши той, когато я видя.
Но не я поиска, така че Сара си я занесе в стаята и след малко се върна с картите. Дълго след това седяхме и играхме карти под звуците на радиото.
След няколко часа тя първа реши да си ляга, а ние с Руб останахме в мазето. На излизане той за последен път стовари юмрук върху крушата, спря радиото и го понесе към стаята ни.
За пръв път от много време спах спокойно, а в неделя прекарах целия ден с Октавия на пристанището.
Така беше повечето неделни дни. Сутринта си пишех домашните и после хващах влака към залива. Ако имах време, вървях пеша. Октавия идваше у дома в събота следобед, а през седмицата — обикновено в сряда. Понякога разхождахме Мифи, преди да си тръгне. Обикновено аз го водех за каишката, Октавия се усмихваше до мен, а Руб се оглеждаше да не ни види някой познат. Мифи ситнеше, от време на време кашляше, облизваше се и джафкаше, когато Руб го закачаше.
Понякога ходех у Октавия и гледахме филми. Останалата част от къщата не ме интересуваше. Имаше моменти, когато дори я забравях. Стигаше ми, че съм с нея и че тя е добре.
Случваше се да седим заедно и аз да не мога да сдържа усмивката си.
— Какво? — питаше тя. — Какво има?
— Не знам — беше единственият отговор, за който се сещах. Нямаше някаква особена причина. Гледах я и я слушах. Това ми стигаше.
Всяка неделя тя свиреше на пристанището, правеше го и в повечето съботи, когато идваше у дома направо оттам. Чувах как монетите дрънчат в джоба на якето й.
Така мина месец и една съботна вечер заведох Октавия да я запозная със Стив. Той я хареса и й пусна някои стари записи, които я впечатлиха.
— Имаш хубави неща — каза тя.
— Вярно е.
По пътя към вкъщи тя заяви:
— Знаеш ли, той също те обича.
Опитах се да подмина казаното, само свих рамене, но тя ме спря насред улицата.
— Не, Кам, наистина е така.
В този миг осъзнах, че не мога да скрия нищо от това момиче.
— Изглежда, че съжалява за онова, което ти е казал.
— И се радва, че го е казал.
Тя се съгласи.
Беше студен вторник в началото на август, когато най-сетне отново се обадиха на Руб. Този път обаче беше Джулия. Тя му каза, че се е върнала при старото си гадже — Телефониста, както го наричахме с Руб.
— Той още ти се заканва — предупреди го Джулия.
— Така ли? — Руб изглеждаше отегчен. — И какво трябва да направя този път? Добре, кажи му да намине някой ден и ще решим въпроса в задния двор.
Тя затвори.
— Пачаврата май беше дотук? — попитах.
— Дотук беше — потвърди той.
Историята като че беше приключила и както ми каза Руб, засега на хоризонта не се очертавало нищо ново. Той ходеше на работа и блъскаше крушата в мазето. От време на време го търсеха по телефона, но доста по-рядко. Случваше се понякога да наругае някой приятел, защото го мислеше за Телефониста.
— А, Джеф! — смееше се той. — Извинявай, човече, взех те за друг.
Няколко пъти дойде на пристанището с нас, но накрая винаги ни оставяше сами и си тръгваше по пътя. Не беше нещастен, нито самотен. Не му беше в характера. Когато той беше наблизо, все се случваше нещо. Не се ли случеше, той го търсеше.
— Не се обиждай, Октавия — каза една неделя вечер на верандата, след като бяхме разходили Мифи, — ама жените изобщо не ме вълнуват.
— До следващата — контрира го тя.
— Естествено.
Той ни удостои с марковата си усмивка за специални случаи и си влезе.
Тази вечер в метрото всичко беше наред, всичко си беше на мястото. С Октавия чакахме влака и имах усещането, че светът, в който живея, е тръгнал в правилната посока.
Няколко дни по-късно ни сполетя трагедията.
За пръв път в това пътуване през нощта, улиците и мрака, тълпите на града се блъскат в мен. Безброй хора вървят насреща ми и всички до един са без лице. Очите им са празни, а израженията им — лишени от индивидуалност.