— Няма ли да тръгваш? — попитах.
— Този път не — поклати глава той.
Направих крачка към него.
— Искаш ли да остана?
Той отново поклати глава и ми махна да вървя.
— Не се притеснявай, Кам. Достатъчно вися тук.
Признавам си, никак не съжалявах, че си тръгвам. Изпитвах известно чувство за вина, но бях приключил с това. На края на улицата, точно преди да свия, за последен път се обърнах да погледна брат си. Той се беше облегнал на оградата и продължаваше да чака. Единият му крак беше вдигнат и опрян в мрежата. Виждах дори излизащата от устата му пара. Понечих да му махна, но се отказах и продължах по пътя си.
У дома Сара ме попита къде е Руб. Казах й, че е решил да поостане малко навън. В това нямаше нищо необичайно, така че никой не попита нищо повече.
Опитах се да остана буден и да го дочакам.
Книгата, която четях, беше интересна, но въпреки това задрямах на дивана. Когато тръгнаха да си лягат, останалите ме събудиха и ми казаха да си вървя в стаята. Аз обаче се опитах отново да чета. Колкото и да бях уморен, исках да видя как Руб отваря вратата.
Исках да видя лицето му.
Без белези.
Без синини.
Исках да чуя гласа му. Да ми каже да ставам, докато минава със смях край мен.
Но тази нощ брат ми Руб не се прибра.
Тъкмо беше минало полунощ, когато се стреснах и се събудих. Отворих очи и жълтата светлина в хола ме преряза.
Заедно с нея ме преряза мисълта.
Руб!
Руб!
Скочих от дивана и тръгнах към нашата стая. Все още се надявах да го намеря там, проснат на леглото. Мракът на коридора ме стисна като капан. Скърцането на пода ме издаде. Открехнах вратата и се вгледах в тъмното. Стаята беше празна.
Запалих лампата и потреперих. Светлината ме заслепи. И осъзнах, че трябва да изляза навън, в нощта.
В хола нахлузих обувките си, колкото можех по-тихо, намъкнах якето си и тръгнах през кухнята към входната врата. Луната пръскаше мъртвешка бледа светлина. Бях навън, в несигурния студ на улицата.
Стомахът ми се сви от лошо предчувствие, което запъпли към гърлото ми.
Докато бързах към старото депо, то се усили и ме завладя. Срещах пияници, които ме изблъскваха на улицата. Насреща ми летяха коли със запалени фарове, които ме подминаваха и изчезваха в далечината.
Ръцете ми се потяха в джобовете на якето. Краката ми мръзнеха в топлите обувки.
— Ей, момче! — подвикна ми някой.
Направих се, че не го чувам и подминах на бегом човека, който ми беше извикал. Почти бях стигнал.
Сърцето ми биеше като полудяло.
Улицата беше празна.
Празна и тъмна, само луната обливаше с мъждивата си светлина всяко закътано ъгълче на града. Долавях миризма. На страх.
Вече усещах и вкуса й в устата си.
Вкус на кръв, който се промъкваше в мен. И тогава го видях…
До оградата седеше сгърчена фигура.
Нещо ми каза, че Руб не седи така.
Повиках го, но едва чух собствения си глас. Тътенът в ушите ми заглушаваше всичко останало.
— Руб! — извиках отново.
Колкото повече се приближавах, толкова повече се убеждавах, че е той. Брат ми се беше свлякъл до оградата, а якето, джинсите и футболната му фланелка бяха оплискани с кръв.
Ръцете му бяха вкопчени в мрежата.
На лицето му беше изписано нещо, което не бях виждал преди.
Знаех какво е, защото сам изпитвах това чувство.
Беше страх.
Рубен Улф никога в живота си не беше изпитвал страх пред никого и нищо. Досега. Сега седеше сам и знаех, че не може един човек да му е сторил това. Представих си как го хващат и се изреждат да го удрят. Когато ме видя, той направи опит да се усмихне и каза безизразно:
— Здрасти, Кам. Благодаря, че дойде.
Коленичих до брат си.
Видях, че се е влачил дотам. Зад него по цимента се точеше ръждива ивица. Изглежда, беше изминал два метра и беше открил, че не може да продължи. Никога не бях виждал Рубен Улф сразен.
— Какво? — потрепери той. — Добре са ме наредили, а?
Трябваше да го отведа у дома. Руб трепереше неудържимо.
— Можеш ли да станеш?
— Разбира се — отново се усмихна той.
И все още се усмихваше, когато се изправи до оградата и миг по-късно се строполи. Подхванах го и се опитах да го вдигна. Той се изплъзна от ръцете ми и падна по лице на земята.
Рубен Улф лежеше по очи на пътя, а брат му стоеше до него безпомощен и уплашен.
— Трябва да ми помогнеш, Кам — каза той. — Не мога да помръдна. — Това прозвуча като молба. — Не мога да помръдна.
Обърнах го и видях какво сътресение е преживял. Кръвта беше по-малко, отколкото ми се стори отначало, но лицето му беше смазано от нощното небе, което падаше върху него и го правеше реално.