Завлякох го обратно до оградата, подпрях го на нея и го вдигнах. Той отново едва не се строполи, а когато тръгнахме, разбрах, че няма да стигнем далеч.
— Съжалявам, Кам — прошепна брат ми. — Много съжалявам.
Отново беше на земята, а бяхме минали едва петнайсетина метра.
Отдъхнах си за минута, а брат ми в това време лежеше по гръб…
Облак погълна луната. Пъхнах ръце под гърба и коленете му и го вдигнах. Вдигнах го на ръце и го понесох по пътеката към по-широкия свят на улицата.
Ръцете ме боляха. Стори ми се, че Руб загуби съзнание, но не можех да спра. Не можех да го оставя на земята. Трябваше да стигна до дома.
Хората ни гледаха.
Гъстата къдрава коса на Руб висеше към земята.
По тротоара капеше кръв. Стичаше се по мен и падаше на пътеката. Кръвта на Руб. Моята кръв. Кръвта на Улф.
Някъде дълбоко в мен нещо сякаш се разкъсваше, но продължавах да вървя. Трябваше. Знаех, че ако спра, ще ми е по-трудно да продължа.
— Добре ли е? — попита ме някакво момче, явно тръгнало на купон.
Само кимнах и продължих. Нямаше да спра, докато Руб не се озовеше в леглото си, а аз щях да стоя над него и да го пазя от нощта и от сънищата, които щяха да го будят в часовете до утрото.
Най-сетне стигнахме до ъгъла на нашата улица и аз го вдигнах с последно усилие. Той изстена.
— Хайде, Руб — казах. — Ще успеем.
Като си мисля сега за това, не разбирам как съм стигнал толкова далеч. Но той беше моят брат. Да, това беше. Той ми беше брат.
На портата използвах единия крак на Руб, за да отворя. Качих го по стъпалата на верандата.
— Вратата — казах по-силно, отколкото ми се искаше.
Оставих го долу, отворих комарника и отключих. Обърнах се да го погледна. Брат ми. Брат ми Руб, мислех си, а ушите ми пищяха от болка.
Когато се върнах при него, ръцете ми пулсираха, а гърбът ми беше скован. Вдигнах го и едва не паднахме заедно.
Докато минавахме през къщата, успях да фрасна коляното на Руб в рамката на вратата. Добрах се някак до нашата стая и едва не се сблъсках със Сара. Тя стоеше там сънена, докато лицето й не се изопна от ужас.
— Какво…
— Тихо! — прекъснах я. — Помогни ми.
Тя смъкна одеялото от леглото на Руб и аз го сложих да легне. Ръцете ми горяха, докато му свалях якето и ризата. Оставих му само джинсите и обувките.
Беше целият в рани и синини. Няколко ребра изглеждаха счупени, а едното му око беше черно. Дори кокалчетата на пръстите му кървяха. Явно и той не е стоял със скръстени ръце, казах си, но сега това нямаше значение.
Стояхме над него и гледахме. Сара местеше поглед от него към мен и плачеше.
Бяхме угасили лампата, но в коридора светна.
Някой влезе и знаех, без да поглеждам, че е госпожа Улф. Представих си болката, изписана на лицето й.
— Ще се оправи — казах, но тя не си тръгна, а се приближи.
В този момент чух гласа на Руб. Ръката му се измъкна изпод одеялото и намери моята.
— Благодаря — каза той. — Благодаря, брат ми.
От прозореца ме прониза лъч бледа светлина. Сърцето ми виеше.
Спирам и клякам. Ръцете, очите и краката ми са уморени.
Кучето ме моли безмълвно да продължа още малко. Главата му още е ниско долу, а дъхът му се вижда в тъмното преди разсъмване.
Докато вървим по улицата, небето посивява от първата утринна светлина.
В края на пътя някой чака и аз знам кой е. Облечен е в същите дрехи като мен и си държи ръцете в джобовете като мен. И чака.
Кучето сяда и го докосвам за пръв път. Грубата ръждива козина продължава да стърчи предизвикателно нагоре. Харесва ми да усещам силата й под пръстите си. Да долавям нейната материалност.
Тогава се сещам за очите.
Поглеждам го и оставям очите му да пламнат в моите.
Очите на глада.
Очите на желанието.
Иска ми се да остана, но не го правя. Вдигам внимателно ръката си и извръщам глава.
Когато се обръщам, говоря на очите. Кимвам и казвам благодаря. Знам, че ще извървя останалия път сам.
Човекът чака в края на пътя, но преди да стигна до него, за последен път се обръщам.
Почти очаквам кучето да си е тръгнало, но то още е там. То е чакало този миг. Довело ме е дотук и сега е мой ред да довърша започнатото. Дължа му го. То заслужава да бъде нахранено, затова прошепвам: