— Гладът беше този, който ме преведе през нощта. — Гласът ми трепва. — Гладът. Ти…
То чува думите ми, обръща се и си тръгва.
Диво, първично и истинско като чувството в мен.
20
Руб е голяма работа, не мога да не му го призная.
На другата сутрин стана и дойде на работа с татко и мен. Беше целият насинен и още кървеше, но въпреки това дойде и работи, доколкото му позволяваха силите. Не вярвам да има много хора, способни да станат и да отидат на работа, след като са ги подредили така.
Руб си е такъв.
Няма какво друго да кажа, за да го обясня.
На сутринта, докато двамата с татко спореха, цялата къща се събуди, но в крайна сметка стана на неговото. Госпожа Улф настояваше или по-точно умоляваше Руб да не излиза толкова често вечер и той нямаше как да й възрази. Съгласи се и малко след това се качихме в колата и тръгнахме. Докато пътувахме, усещах миризмата на дезинфектанта — цялото му тяло беше промито.
Чак следобед той ме попита за някои подробности от предишната нощ, които му се губеха.
— Е, Кам, колко?
Думите му се изправиха пред мен и зачакаха истината.
Спрях да работя.
— Кое колко?
— Знаеш кое. — Очите му уловиха погледа ми. — Колко ме носи снощи?
— Доста.
— През целия път?
Кимнах.
— Съжалявам — каза той, но и двамата знаехме, че не е нужно.
— Забрави — казах.
Останалата част от следобеда отлетя много бързо. Гледах от време на време как работи Руб и знаех, че ще се оправи. Той беше от този тип хора. Щом са живи, значи са добре.
— Какво гледаш? — попита ме по някое време, когато забеляза, че го наблюдавам.
— Нищо.
Дори се засмяхме, особено аз, защото бях решил, че е крайно време да спрат да ме хващат, докато зяпам хората. Да гледаш, всъщност не е кой знае какъв недостатък според мен. Само не биваше да ме хващат.
Когато се прибрахме, Октавия вече беше вкъщи. При вида на Руб лицето й доби същото изражение като на Сара предната вечер.
— Не ме питай — подметна той, докато минаваше покрай нея.
Когато ме видя, на лицето й се изписа облекчение, че не съм в същия вид. Само с движение на устните тя попита:
— Какво е станало?
— После ще ти кажа — отвърнах.
На бюрото ми в стаята ме чакаше подарък. Стара пишеща машина, сива с червени клавиши. Спрях и я загледах от разстояние.
— Харесва ли ти? — чух гласа на Октавия зад гърба си. — Видях я в един магазин за вещи втора употреба и не можах да не ти я купя. — Тя се усмихна и докосна ръката ми. — Твоя е, Кам.
Приближих се и я докоснах. Прокарах пръсти по клавишите и я усетих.
Обърнах се към Октавия.
— Благодаря. Благодаря, Октавия, чудесна е.
— Радвам се.
По някое време Сара разговаря по телефона със Стив. Полуфиналите бяха на другия ден и с Октавия решихме да идем. Но не очаквах Стив да дойде у дома още същата вечер.
Бяхме на верандата, когато колата му спря пред вкъщи и той се приближи по пътеката.
— Здравей, Октавия. Здравей, Кам.
— Здрасти, Стив.
Изправих се и двамата се гледахме няколко мига. Спомних си последния път, когато говорихме на същото това място. Но тази вечер лицето на Стив беше развълнувано, както онзи път на игрището в началото на зимата.
— Разбрах какво е станало нощес. Сара ми каза по телефона.
— Дошъл си да видиш Руб ли? Той си легна, но предполагам, че още е буден.
Отидох да отворя вратата, но Стив не помръдна от мястото си.
— Какво? — попитах. — Какво има?
Гласът му беше тих и отривист.
— Не съм дошъл да видя Руб, а теб.
Октавия се размърда, но цялото ми внимание беше насочено към Стив.
— Сара ми каза, че си го носил от старото депо до нас…
— Не е кой знае какво…
— Напротив, Кам, страшно много е. — Той се извисяваше над мен, но това вече беше само физически. Въпрос на ръст. — Страшно много е, разбираш ли?
— Добре — съгласих се.
Той ми се усмихна и аз се усмихнах в отговор.
Двамата стояхме един срещу друг, а тишината стоеше между нас.
Но се усмихвахме.
След малко той влезе вътре, но не остана дълго. Октавия също си тръгна, а аз седнах пред пишещата машина. Да си призная, тя ме плашеше малко, защото исках да пиша съвършено на нея. Минаваше десет, а аз още седях и я гледах.
Скоро, мислех си. Думите скоро ще дойдат…
На другия ден отидохме с Октавия на пристанището по-рано, за да не изпуснем мача на Стив.
Седях близо до водата и слушах отдалече звуците на хармониката, когато до мен изникна Руб. Бях изненадан да го видя, но забелязах, че лицето му е започнало да заздравява.