— Здрасти, Кам.
— Здрасти, Руб.
Виждах, че е някак нервен.
— Какво правиш тук? — попитах.
Той размърда пръсти в джобовете и клекна до мен. Загледахме се във водата и усещах, че нещо го яде отвътре. Руб впери поглед в далечината и каза:
— Дойдох само да ти кажа нещо…
Той се обърна към мен и ме погледна.
— Какво, Руб? — попитах.
Водата в залива се надигаше и хлътваше.
— Знаеш ли — каза той, — цял живот съм очаквал от теб да ме гледаш от долу нагоре…
Кимнах.
— Но сега знам — продължи той. — Вече знам.
Почаках, но Руб мълчеше.
— Какво знаеш? — попитах.
Гласът му трепна, когато отговори:
— Че аз съм този, който трябва да те гледа от долу нагоре…
Думите му закръжиха около мен и проникнаха в мен. Влязоха под кожата ми и знаех, че няма път назад. Бяха там завинаги, също като този миг между Рубен Улф и мен.
Постояхме още известно време така, а когато най-сетне се изправих и се обърнах да погледна света, почувствах как нещо се надига в мен. Усетих го как се подпира на ръце и колене, как вдига глава и се изправя. И се усмихнах.
Усмихнах се, защото си казах: Това е гладът! Познавах го твърде добре.
Гладът.
Желанието.
Докато вървяхме бавно, лека-полека осъзнавах красотата му и усещах вкуса му, вкуса на думите, в устата си.
Аз съм си у дома.
Седя на задните стъпала на съзнанието си, а градът се издига все така на хоризонта.
Дневната светлина се ражда, докато умира зимата, и гладът расте в мен.
Машината ме чака…
Сега си мисля за границите на думите, за верността на кръвта, за музиката на момичетата, за братските ръце и за гладни кучета, които вият в нощта.
Има толкова много мигове, които трябва да бъдат запомнени, и понякога ми се струва, че ние всъщност изобщо не сме хора. Може би сме тъкмо това, мигове.
Мигове на слабост и на сила.
Мигове на спасение и на какво ли още не.
Аз се лутах из истинския свят и написах себе си в мрака на улиците, които се пресичат в мен. Виждам хора, които вървят из града, и се питам къде са били и какво са им сторили миговете от живота им. Ако са като мен, тогава миговете са ги извисявали или са ги запокитвали на земята.
Понякога просто оцелявам.
Но друг път се изправям на покрива на съществуването си, протягам ръце нагоре и моля за още.
Тогава ме спохождат историите.
Те ме намират постоянно.
В тях има аутсайдери и бойци. Има глад и желание, и опит да се живее честно.
Проблемът е, че не знам коя от всичките истории е първа.
Може би всички те просто се сливат в една.
Какво пък, ще видим.
Ще ви кажа, когато реша.