Искрено го вярвам.
Абсолютно искрено.
Трябваше обаче да спра да мисля за това и да си приказвам с бръснаря. Това е друго неписано правило за салоните. Ако си говориш с човека и му харесаш, може да не те прецака. Поне така се надяваш. Това не значи, че ще успееш от първия път, но може да ти е от полза и ти се стараеш. В света на бръснарите гаранции няма. Това си е хазарт, откъдето и да го погледнеш. Трябваше да започна да говоря, и то бързо.
— Как върви бизнесът? — попитах, докато човекът си проправяше път през дебрите на косата ми.
— Какво да ти кажа, приятел. — Той спря и ми се усмихна в огледалото. — Горе-долу. Задържам се над водата, това е в общи линии.
Поговорихме си още малко и бръснарят сподели от колко време е в града и колко са се променили хората оттогава. Съгласявах се с всичко, което кажеше, като кимах опасно с глава или подхвърлях тихо: „Да, май си прав“. Да ви кажа, човекът беше свестен. Много едър и космат. С дрезгав глас.
Попитах го дали живее над салона.
— Да, от двайсет и пет години.
Малко ми стана жал за него, защото си представих как не ходи никъде и не прави нищо. Само подстригва. Вечеря сам. Претопля си яденето в микровълновата (макар че едва ли е много по-зле от манджите на госпожа Улф, жива и здрава да е).
— Може ли да те питам нещо? Бил ли си някога женен? — попитах.
— Може, разбира се. Имах жена, но тя умря преди няколко години. Ходя на гробища всяка седмица, но не й нося цветя. Не й говоря. — Той въздъхна и си личеше, че говори много искрено. — Да ти кажа, все си мисля, че съм го правил достатъчно, когато беше жива.
Кимнах.
— Няма смисъл да го правиш, когато човекът си замине. Трябва да го правиш, докато е жив и сте заедно.
Беше спрял да ме подстригва, така че можех да кимам колкото си искам, без да се излагам на риск.
— И какво правиш, когато отидеш на гроба й? — попитах.
Той се усмихна.
— Просто си спомням, това е.
Хубаво, помислих си, но не го казах на глас. Само се усмихнах на човека в огледалото. Представих си големия космат мъж, как стои на гробището и знае, че е дал всичко от себе си. Представих си и себе си до него в мрачен, сив ден. Той е в бялата си манта на бръснар. Аз съм облечен както обикновено. Джинси, бархетна риза, шушляково яке.
— Добре ли е? — попита ме той в представите ми.
— Добре ли е? — попита ме в салона.
Това ме върна към реалността.
— Да, добре е, благодаря — казах, макар да знаех, че след два дни косата ми пак ще е щръкнала. Но бях доволен — не толкова от подстригването, колкото от разговора.
С валмата коса в краката си, платих дванайсет долара и казах:
— Много благодаря. Беше ми приятно да си поговорим.
— И на мен — усмихна се едрият космат бръснар и това ме накара да се почувствам гузен заради списанието. Можех само да се надявам, че ще разбере различните пластове на моята душа. В крайна сметка беше бръснар. Бръснарите би трябвало да знаят отговорите на всички въпроси не по-зле от таксиметровите шофьори и досадните радиоводещи. Още веднъж му благодарих и се сбогувах.
Все още беше ранен следобед, когато се озовах навън, така че си казах: защо пък не? Нищо не ми пречи да отскоча до Глийб.
Няма нужда да казвам, че отидох и застанах пред къщата на момичето.
На Стефани.
Оттам можеше да се гледа как слънцето изчезва отвъд града не по-зле от което и да било друго място, така че по някое време седнах до една стена и отново се замислих за бръснаря.
Най-интересното беше, че с него правехме едно и също, но в обратен ред. Той си спомняше. Аз предчувствах. (Малко нелепо предчувствие, по-скоро надежда, трябва да призная.)
Стъмни се и реших, че ще е най-добре да се прибера за вечеря. Предполагам, че ме чакаше вчерашна пържола с преварени зеленчуци.
Изправих се.
Пъхнах ръце в джобовете.
Огледах се с надежда и си тръгнах. Точно в този ред. Знам, че бях жалък, но това беше животът ми. Няма смисъл да отричам.
Оказа се по-късно, отколкото очаквах, и реших да хвана автобуса до нашия квартал.
На спирката чакаха няколко души. Мъж с куфарче, жена, която пушеше цигара след цигара, някакъв човек с вид на строителен работник или дърводелец и момиче и момче, които се прегръщаха и от време на време се целуваха.
Не можех да се сдържа и ги гледах.
Тайничко, разбира се. Хвърлях по някой бърз поглед. По дяволите! Усетиха ме.
— Какво гледаш? — озъби ми се момчето. — Нямаш ли си друга работа?