Нямах.
Това трябваше да му кажа. Нямах абсолютно никаква работа.
— Кажи де!
Сега и момичето ми се нахвърли.
— Защо не идеш да зяпаш някъде другаде, откачалко? — Имаше руса коса, зелени очи, присвити в светлината на уличните лампи, и глас като изтъпен нож, с който ме ръгна. — Чекиджия!
Нищо ново.
Тук постоянно те наричат така, но този път ме заболя. Сигурно защото беше момиче. Не знам. Но е потискащо, че човек всеки път стига дотам. Дори не можеш да изчакаш спокойно автобуса.
Знам, знам. Трябваше и аз да им се озъбя, да им дам да разберат, но не го направих. Не можех. Ама че вълк! Оказах се едно диво куче. Единственото, което направих, беше да им хвърля крадешком още един поглед, за да видя имат ли намерение да ме нападнат за последно.
Момчето също беше русо. Нито високо, нито ниско. С черен панталон, обувки, черно яке и подигравателна усмивка.
Мъжът с куфарчето си погледна часовника. Жената запали нова цигара. Дърводелецът премести тежестта си върху другия си крак.
Нищо повече не беше казано, но когато автобусът дойде, всички се засилиха към него и аз останах последен.
— Извинете.
Когато се качих и се опитах да платя, шофьорът ми каза, че билетите току-що са се вдигнали и парите не ми стигат.
Слязох с жалка усмивка и застанах на спирката.
Автобусът беше полупразен. За капак.
Тръгнах и го изпроводих с поглед, докато се смаляваше нататък по улицата. В главата ми се тълпяха куп мисли. Например:
Колко ще закъснея за вечеря.
Ще ме пита ли някой къде съм бил.
Дали татко ще иска да работим с него в събота.
Дали момичето на име Стефани някога ще излезе и ще ме заговори (ако изобщо знаеше, че съм там).
Колко време ще му трябва на Руб да се отърве от Октавия.
Дали Стив си спомня разменените между нас погледи в понеделник вечер толкова често, колкото си го спомням аз.
Как я кара сестра ми Сара напоследък (не си бяхме говорили от доста време).
Дали госпожа Улф се чувстваше разочарована от мен, или знаеше, че съм се превърнал в такъв самотник.
И как се чувстваше бръснарят в апартамента си над салона.
Докато вървях, а после и тичах, осъзнах, че не се сърдя на двамата, които ме обидиха. Знаех, че трябва, но не бях обиден. Понякога си мисля, че трябва да съм малко повече вълк.
Вървим, но кучето още се държи на разстояние от мен. Без думи. Без въпроси.
Води ме извън града, в мрака, който отначало мирише на зло. Но когато се приближаваме, разбирам, че не е зло, а смърт.
Само кротка смърт, с цялото й търпение.
Спираме под черното като въглен небе и знам, че това е гробището на света. В него е всеки човек, живял някога и умрял, и всеки, който ще живее и ще умре. Всички сме тук. От първия до последния.
Кучето спира.
Главата му е наведена.
Винаги е наведена, почти опира в земята.
Гробовете са докъдето поглед стига — безкрайна смърт.
Вървим между тях, докато се натъкваме на друг човек, застанал до един от гробовете.
Тя не държи цветя, нито думи в ръцете си.
Просто човек, който си спомня.
Вижда ни, хвърля последен поглед към гроба и си тръгва.
Вървим.
С наведени глави, към мястото, където е стояла.
Там поглеждам името на надгробната плоча. Има думи, които не мога да разчета, и дати, които не се виждат.
Разчитам само името:
КАМЕРЪН УЛФ
Надявам се това да е вярно.
4
— Това куче е голям резил — каза Руб и аз си помислих, че някои неща не се променят. Само изчезват и отново се връщат.
След приключението на спирката се прибрах и когато се навечеряхме, изведохме Мифи, мъничето на съседа, на обичайната разходка. Както винаги, бяхме нахлупили качулките на главите си, та да не ни познае някой, защото според Руб Мифи ни излагал.
— Когато Кийт реши да си вземе друго куче — заяви той, — ще го накараме да си вземе ротвайлер. Или доберман. Или поне нещо, с което да можем да се покажем пред хората.
Спряхме на ъгъла.
Руб се наведе към Мифи и с престорено приятелски глас му заговори:
— Ти си едно грозно малко копеленце, нали, Мифи? Нали? Да-а, такъв си. И още как.
Кучето се облиза и започна щастливо да пъхти. Ако знаеше само как го обижда Руб! Пресякохме улицата.
Аз едва се тътрех.