Ада му се усмихна.
— Здравей, Шон, предполагам, че искаш да обядваш.
— Джоузеф вече ме нахрани, благодаря ти, мамо.
— „Джоузеф вече ми сервира обяда“ — деликатно го поправи Ада.
Шон повтори думите и подуши миризмата на млечни продукти — обичаше топлината на прясното масло и острата миризма на сухия кравешки тор на пръстения под.
— Какво ще правиш следобед?
— Дойдох да те попитам дали искаш дивеч или змиорки — не мога да реша дали да ходя на лов или на риболов.
— Змиорки е добре — можем да ги желираме и утре, когато баща ти се върне, да обядваме с тях.
— Ще ти донеса пълна кофа.
Оседла понито, окачи на седлото тенекиена кутия с червеи и метнал въдицата на рамо, заязди към Лейдибург. Премина по моста на Бабуун Строом и излезе от пътя, за да следва течението нагоре до водопада. Докато обхождаше плантацията за австралийска акация под дома на Ван Есен, разбра, че е сбъркал пътя. От дърветата изскочи Ана с вдигната до коленете пола. Шон срита понито и се загледа право пред себе си.
— Шон! Хей, Шон.
Тя тичаше да му пресече пътя. Нямаше начин да я избегне и той спря понито.
— Здрасти, Шон.
Дишаше запъхтяно и лицето й беше поруменяло.
— Здрасти — измърмори той.
— Къде отиваш?
— Ами натам и обратно, за да видя колко е разстоянието.
— Отиваш за риба — може ли да дойда с теб? — умолително му се усмихна тя. Зъбите й бяха малки и бели.
— Не, много бърбориш и ще подплашиш рибата.
Срита понито.
— Моля те, ще мълча! Обещавам.
Подтичваше покрай него.
— Не.
Той пришпори коня и се отдалечи от нея. Поязди стотина метра, погледна назад и видя, че тя още го следва с развяна черна коса. Спря понито и момичето го настигна.
— Знаех, че ще спреш — каза му тя запъхтяно.
— Защо не си вървиш у дома? Не искам да се влачиш след мен.
— Ще бъда съвсем тиха — обещавам ти.
Той знаеше, че тя ще го следва до билото, и се предаде.
— Добре, но ако кажеш само една дума, моментално те пращам да си вървиш.
— Обещавам — помогни ми да се кача, моля те.
Той я издърпа до себе си и тя седна странично, като го хвана с ръце през кръста. Изкачиха се на билото. Пътеката беше съвсем близко до Белия водопад и те усещаха водните пръски. Ана удържаше обещанието си, докато се увери, че са стигнали твърде далеч, за да я върнат обратно вкъщи. Отново се разприказва. Когато чакаше да й отговори, което ставаше рядко, тя го стисваше за кръста и Шон изсумтяваше. Той спъна понито и го остави сред дърветата над вировете. Скри седлото и юздата в дупка на голям мравояд и те се смъкнаха през тръстиката при водата. Ана изтича пред него и когато той стигна на пясъчния бряг, тя вече хвърляше гладки речни камъчета във вира.
— Ей, спри веднага! Ще подплашиш рибата — извика Шон.
— О, извинявай, забравих.
Тя седна и започна да рови с пръстите на босите си крака в пясъка. Шон постави стръвта на въдицата и я заметна в зелената вода — течението отнесе поплавъка по широка окръжност под отсрещния бряг и двамата зачакаха с много важен и сериозен вид.
— Тук май няма никаква риба — обади се Ана.
— Бъди по-търпелива — не може да очакваш веднага да се хване.
Ана рисуваше по пясъка с пръстите на крака си. Изминаха пет дълги минути.
— Шон…
— Шшшт!
Още пет минути.
— Ловенето на риба е много тъпа работа.
— Никой не те е канил да идваш — каза й Шон.
— Тук е горещо!
Не отговори.
Високият папур спираше всякакъв полъх на вятър, а белият пясък отразяваше слънчевата топлина и я изпращаше върху тях. Ана стана и започна да броди по брега, насочвайки се към края на папура. Откъсна няколко дълги копиеподобни листа и ги сплете.
— Писна ми — заяви тя.
— Ами върви си у дома тогава.
— И ми е горещо.
Той издърпа въдицата, прегледа червейчетата и отново я метна. Изплези се зад гърба му.
— Я да поплуваме — предложи тя.
Не й обърна внимание. Заби дръжката на въдицата в пясъка, нахлупи шапката на очите си, за да се предпази от ярката слънчева светлина, и се облегна на лакти, като изпъна крака напред. Чуваше скърцането на пясъка под краката й. Изведнъж настъпи тишина. Започна да се безпокои какво прави тя, но ако се огледаше, щеше да прояви признак на слабост. „Момичета!“ — помисли си той с горчивина.