— Скъпа, изглеждаш ужасно. Болна ли си?
Постави ръка на рамото й и усети, че трепери. Тя не му отговори, а сведе очи към пода. Шон проследи погледа й. Голямата гордост на Катрин беше едно нощно гърне. Направено беше от тежък порцелан, с червени рози, нарисувани ръчно от него. Тя го харесваше много и той винаги й се подиграваше, когато я свареше седнала на него. Сега гърнето стоеше до крака на леглото. Когато Шон погледна вътре, дъхът му спря. Беше пълно с течност с цвета на тъмна бира.
— О, господи! — прошепна той. Изведнъж си спомни, че в Уитуотърсранд беше чувал да се пее.
Вдигна глава и се вгледа в лицето й, търсейки признаци на страх. Тя обаче го гледаше право в очите и каза.
— Шон, това е малария.
— Да, зная — отговори той, разбирайки, че няма смисъл да я залъгва. Беше малария в една от най-тежките й форми — атакуваща бъбреците и превръщаща ги в чупливи торбички, пълни с черна кръв. Коленичи до нея.
— Трябва да лежиш много спокойно.
Докосна челото й и усети парещата кожа.
— Да — каза тя, но първите признаци, неспокойните движения на делириума бяха вече налице.
Към полунощ Катрин беше потънала дълбоко в кошмара на маларията. Тя се смееше, крещеше, клатеше глава и се бореше с него, когато се опитваше да я накара да пие. Трябваше да пие, това беше единственият шанс да промие бъбреците й, за да живее. Шон държеше главата й и я насилваше.
Дирк започна да плаче от глад и от уплаха при вида на майка си.
— Мбиджейн — крещеше Шон, — къде си?
Слугата беше чакал цял следобед пред входа на фургона. Появи се веднага.
— Господарю, с какво мога да ти помогна?
— Детето, можеш ли да се грижиш за детето?
— Не се тревожи за него, господарю. Ще го заведа в друг фургон.
Шон насочи цялото си внимание към жена си. Болестта се развиваше бързо. Тялото й гореше, кожата беше суха и с всеки изминал час тя ставаше все по-буйна и по-буйна. Беше трудно да се удържа.
Един час, след като се стъмни, Кандла дойде и донесе съд с някаква течност и една чаша. Шон се намръщи, като усети миризмата.
— Какво е това?
— Запарих кора от „мейдън брест“. Господарката трябва да го изпие.
Миризмата наподобяваше сварен хмел, затова Шон се поколеба. Познаваше това дърво. То растеше по високи места, имаше кора, като че ли засегната от болест — цялата в издутини, които приличаха на женски гърди, с по един трън на върха.
— Откъде я взе? Не съм виждал тези дървета близо до реката.
Печелеше време, за да реши дали да даде на Катрин да изпие тази течност. Познаваше лечителските способности на зулусите, които понякога помагаха.
— Хлуби се изкачи на възвишенията, където лагерувахме преди четири дни… той донесе кората оттам преди един час.
Петдесет километра отиване и връщане за шест часа. Шон се усмихна, колкото и да беше разтревожен.
— Кажи на Хлуби, че господарката ще изпие лекарството.
Кандла държеше главата й, а той наливаше ужасната течност между устните й — накара я да изпие цялата купа. Този сок, изглежда, помогна на бъбреците й, на четири пъти до сутринта тя изхвърля гъста черна вода. Всеки път я придържаше, предпазвайки тялото й от движения, които можеха да я убият. Постепенно делириумът премина в кома. Лежеше свита и тиха в леглото, разтърсвана от кратки тръпки. Когато утринното слънце проникна във фургона, Шон погледна лицето й и разбра, че тя умира. Кожата й беше прозрачна, жълтеникавобяла, косата й беше загубила блясъка си и приличаше на суха трева. Кандла донесе още една паница от същата течност и я накараха да я измие.
— Господарю, позволи ми да сложа един дюшек до леглото на господарката. Ти трябва да поспиш. Ако се наложи, ще те събудя — каза той.
Шон го погледна с блуждаещ поглед.
— Ще има време и за сън, приятелю, но по-късно. — Погледна към Катрин и добави тихо: — Може би много скоро ще има време и за това.
Внезапно тялото на болната се напрегна и Шон коленичи до леглото. Не му трябваше много време, за да разбере какво става. Погледна към Кандла и каза:
— Бягай, бягай бързо навън!