На половината път до Магализберг спряха да лагеруват. Мбиджейн отиде при Шон и каза:
— Има още един празен фургон, господарю.
— Да, но другите са пълни.
— На четири часа път оттук има място със заровена слонова кост, достатъчна, за да напълним и този фургон.
Устните на Шон се изкривиха от болка. Погледна на югоизток и прошепна:
— Мбиджейн, все още съм млад човек, а вече съм натрупал толкова много лоши спомени, които са достатъчни да направят старините ми тъжни. Би ли ме посъветвал да открадна от приятел не само живота, но и слоновата му кост?
— Аз просто попитах, това е всичко.
— И аз ти отговорих, Мбиджейн. Там всичко е негово… нека стои така, както си е.
28
Прекосиха Магализберг и свиха на запад по планинската верига. И най-после, два месеца след като бяха напуснали река Лимпопо, стигнаха селището на бурите при Луи Трешар. Шон остави Мбиджейн да подреди фургоните на площада пред църквата и отиде да търси лекар. В цялата околия имаше само един. Той го намери в кабинета му над централния магазин и го заведе при фургоните. Носеше чантата му, а лекарят, несвикнал на такова внимание, подтичваше до него, за да вървят заедно, задъхваше се по пътя и когато стигнаха, беше облян в пот. Шон чакаше отвън, докато траеше прегледът. Когато най-после лекарят излезе, той запита нетърпеливо.
— Какво мислите, докторе?
— Мисля, господине, че трябва ежечасно да благодарите на Всевишния. — Докторът поклати глава. — Изглежда почти невероятно, че жена ви е могла да оживее след тази болест и загубата на детето.
— Значи ли това, че е вън от опасност, че няма да я повтори?
— Засега е вън от опасност, но все още е твърде болна. Може да мине и година, преди организмът да се възстанови напълно. Няма лекарство. Тя трябва да лежи спокойно, да се храни добре и да изчаква времето да си каже своето. — Лекарят се поколеба. — Има и друг проблем… — Той потупа челото си с показалеца. — Скръбта е ужасен разрушител. Тя ще има нужда от любов и нежност, а след около шест месеца ще има нужда и от ново бебе, за да запълни празнината, оставена от това, което е загубила. Осигурете й тези три неща, господине, но най-много от всичко, господине, дайте й любов. — Докторът погледна часовника си и каза. — Време, имаме толкова малко време за всичко. Аз трябва да вървя, има и други, които се нуждаят от мен. Бог да бъде с вас, господине!
Докторът подаде ръка на Шон.
Той я пое и разтърси.
— Колко ви дължа?
Докторът се усмихна, имаше загоряло от слънцето лице, а очите му бяха сини и когато се усмихваше, изглеждаше като момче.
— Аз не взимам пари за думи, господине. Бих искал да мога да направя повече. — Той забърза през площада. Докато вървеше, човек можеше да разбере, че усмивката му лъже. Той наистина беше възрастен човек.
— Мбиджейн! — извика Шон. — Вземи една бивна от фургона и я занеси в кабинета на доктора над магазина.
На следващия ден Катрин и Шон отидоха на сутрешната служба в църквата. Тя не можеше да стои права по време на химните, затова седеше на пейката. Тиха и бледа, гледаше олтара, а устните й мълвяха думите на песента. Очите й бяха пълни с мъка.
Останаха в Луи Трешар още три дни и бяха приети много добре от всички. Мъже идваха да пият кафе при тях и да видят слоновата кост, жени им носеха пресни яйца и зеленчуци, но Шон беше нетърпелив да продължат по-скоро на юг. На третия ден поеха по последната част от пътуването си.
Катрин бързо се възстановяваше. За голямо разочарование на слугите започна сама да се грижи за Дирк. Напусна носилката и отново седна на предната седалка на водещия фургон. Малко понапълня и под жълтата кожа започна да се прокрадва розовина. Макар че физически се поправяше бързо, депресията не я напускаше. Шон не можеше да направи нищо повече, за да й помогне.
Месец преди Коледата на 1895 година фургоните на Шон превалиха веригата от ниски възвишения над града и в далечината пред тях се откри Претория. Както тропическите дървета джейкаранд, нацъфтели лилаво във всеки двор, така и шумните улици говореха за благоденствието на Трансваалската република. Шон разположи кервана на края на града, до самото шосе — просто изтегли фургоните от него. След като ги разположи и се увери, че за здравето на Катрин не съществува опасност, той облече единствения си хубав костюм и поръча да оседлаят коня му. Костюмът беше кроен преди четири години за голям корем, какъвто имаше тогава. Сега сакото му беше широко. Лицето му беше обгоряло от слънцето, а голямата и гъста брада се спускаше надолу и покриваше яката, която вече не можеше да обхване врата. Ботушите бяха напълно деформирани и набръчкани отгоре, защото не бяха виждали боя от много време. Около панделката на шапката му имаше тъмни мазни петна, а периферията й висеше над очите му. Бутна я назад.