Имаше извинение и оправдание за любопитните погледи, които го проследяваха, докато яздеше надолу по Чърч стрийт, с един едър мускулест дивак, яздещ отстрани до едното му стреме и огромна петниста хрътка, тичаща до другото. Групата си пробиваше път между колите, които задръстваха широката улица. Преминаха сградата на републиканския парламент, минаха покрай къщите с нацъфтели градини и стигнаха до търговския център на града, близо до гарата. Шон и Даф някога бяха купували всичките си запаси от един и същи търговец и сега той отиде пак там. Нищо не се беше променило — само надписът на фирмата беше малко избелял, но се четеше ясно.
„И. ГОЛДБЕРГ, ВНОС-ИЗНОС, МИННА ТЕХНИКА, ТЪРГОВИЯ НА ЕДРО“
Което означаваше, че тук са готови да купуват злато, скъпоценни камъни, кожи, слонова кост и други естествени материали. Слезе от коня и хвърли юздите на Мбиджейн.
— Може да се забавя.
Качи се на тротоара, поздрави две дами с повдигане на шапката и влезе в сградата, където господин Голдберг развиваше своята дейност. Един от продавачите се втурна да му услужи, но Шон му махна и той се върна зад щанда. Господин Голдберг беше в дъното на магазина и говореше с двама клиенти. Беше доволен, че ще почака, за да има време да се разходи между отрупаните със стока рафтове. Спря пред един, опипа една риза, за да прецени качеството й, помириса една пура, разгледа една брадва, взе една пушка и се прицели в стената. Господин Голдберг, нисък и дебел мъж, се ръкува с клиентите си, отпрати ги и после тръгна към него. Косата му беше подстригана късо, а вратът преливаше над яката. Той погледна към Шон, а очите му останаха безизразни, докато търсеше в картотеката на паметта си картата с името. След малко се усмихна и лицето му светна.
— Господин Кортни, нали?
Шон също се усмихна.
— Точно така. Как си Изи? Как е търговията?
Лицето на господин Голдберг помръкна.
— Ужасно, ужасно, господин Кортни. Разтревожен съм.
— Изглеждаш добре. — Посочи корема му. — Доста си напълнял.
— Можете да се шегувате, господин Кортни, но аз ви казвам, че е ужасно. Данъци и тревоги, данъци и тревоги — въздъхна господин Голдберг, — а сега се говори и за война.
— Какво е това? — смръщи вежди Шон.
— Война, господин Кортни, война между Британия и Републиката.
Лицето на младия мъж се проясни и той започна да се смее високо.
— Глупости, господин Голдберг! Даже Крюгер не може да бъде толкова голям глупак! Дай ми чаша кафе и една пура и да тръгнем из магазина ти, за да видя какво има, и ще поговорим за бизнес.
Търговецът промени израза на лицето си и сведе очи сънливо.
— Бизнес, господин Кортни?
— Да, Изи, този път аз продавам, а ти купуваш.
— Какво продавате?
— Слонова кост.
— Слонова кост?
— Да, двадесет фургона.
Господин Голдберг въздъхна тъжно и каза.
— Слоновата кост вече не се търси. Едва ли ще можете да я продадете.
Това беше много добре изиграно. Ако Шон не беше питал за цената преди два дни, думите му можеха да го убедят.
— Съжалявам да чуя това. Ако не се интересуваш, ще я предложа на друго място.
— Елате в офиса ми, можем да поговорим, разговорът не струва пари.
Два дни по-късно те все още обсъждаха този въпрос. Шон беше докарал фургоните в задния двор на склада. Господин Голдберг лично претегляше всяка бивна и записваше теглото й на един лист. Двамата събраха цифрите и се съгласиха с общия сбор. Сега идваше последният стадий на разговора им — цената.
— Хайде, Изи, изгубихме два дни. Това е добра цена и ти го знаеш… хайде да привършваме — изръмжа Шон.
— Ще загубя много пари — протестираше господин Голдберг. — И аз трябва да живея.
— Хайде! Да приемем сделката за сключена.
Шон му подаде ръка.
Господин Голдберг се поколеба за секунда и сложи дебелата си ръка в лапата му. Двамата се ухилиха доволно. Един от чиновниците на господин Голдберг наброи златните монети, подреждайки ги на купчинки, а след това ги преброи още веднъж. Шон напълни две брезентови торби със златото, потупа господин Голдберг по рамото, извади пура и тръгна към банката с тежкия си товар.