— Обзалагам се, че Шон ще се изненада, като ме види да ходя.
— Всички ще се изненадат — съгласи си Ада. Вдигна поглед и се усмихна.
— Не мога ли да опитам още сега? До събота ще свикна и ще отидем с Шон за риба.
— Гари, не бива да храниш много големи надежди. Отначало ще ти бъде трудно. Ще трябва да се научиш да използват протезата. Също като язденето на кон — спомняш ли си колко пъти падаше, докато се научиш да яздиш?
— Но нали сега мога да започна?
Ада посегна към шишето със спирт, наля малко в шепата си и го втри на мястото на ампутацията.
— Трябва да изчакаме разрешението на доктор Ван Роойен. Няма да се забави.
Така и стана. След поредното си посещение докторът каза на Уейт, който го изпращаше до кабриолета му.
— Може да пробвате как ще се справи с протезата — това ще запълни времето му. Не му позволявайте да се преуморява и следете да не би мястото да се разрани. Не можем да допуснем нова инфекция.
„Протеза“ — тази грозна дума кънтеше в съзнанието на Уейт, докато наблюдаваше как кабриолетът изчезва в далечината. „Протеза“. Сви отпуснатите си ръце в юмруци. Не му се искаше да се обърне и да погледне изпълненото с копнеж лице на верандата.
6
— Сигурен ли си, че така ти е удобно? — попита Уейт и клекна пред стола на Гарик.
— Да, да, чакай да опитам сега. Хей, как ще се изненада Шон, а! Ще мога да замина с него в понеделник, нали? — Гарик нямаше търпение.
— Ще видим — измърмори сговорчиво Уейт. Стана и заобиколи масата.
— Ада, скъпа, хвани го за другата ръка. Гари, слушай внимателно. Искам първо да изпробваш протезата. Ще те повдигнем, така че да се опреш с нея, без да губиш равновесие. Разбираш ли ме?
Гарик енергично кимна с глава.
— Добре, хайде сега, ето изправяме те.
Гарик придърпа дървения крак към себе си и краят му изскърца по-дървения под. Двамата го повдигнаха и той пренесе тежестта си върху протезата.
— Вижте ме — стоя на нея. Ей, вижте, на нея съм! — Лицето му светна. — Искам да ходя! Пуснете ме да ходя.
Ада погледна съпруга си и той кимна. Двамата поведоха Гарик напред. Момчето се спъна на два пъти, но те го държаха. Троп-троп и отново троп-троп тракаше протезата по пода. Преди още да достигнат края на верандата, Гари вече се бе научил да повдига крака си, за да го премества напред. По обратния път към стола той се спъна само веднъж.
— Браво, Гари, справяш се отлично — засмя се Ада.
— Скоро ще започнеш да ходиш сам — ухили се с облекчение Уейт. Не се надяваше, че ще бъде толкова лесно.
Окуражен от думите му, Гарик помоли:
— Пуснете ме сам.
— Още е рано, момчето ми, като за първи ден ти се справи великолепно.
— Е, хайде де, тате, моля те. Няма да се опитвам да ходя, само ще застана прав. Ти и мама ще ме пазите. Моля те, татко, моля те.
Уейт се поколеба и Ада го подкани:
— Пусни го, скъпи, справя се толкова добре. Това ще му помогне да стане по-уверен в себе си.
— Добре. Но не се опитвай да ходиш — съгласи се Уейт. — Готов ли си, Гари? Пусни го!
Двамата внимателно отдръпнаха ръце. Гарик се олюля леко и те моментално го хванаха.
— Всичко е наред — пуснете ме.
Усмихна им се уверено и те отново го пуснаха. За миг остана неподвижен и стабилен, сетне погледна към пода. Усмивката застина на лицето му. Беше самичък върху висока планина, нещо в стомаха му се преобърна и изведнъж изпита силен и необясним страх. Олюля се и преди да успеят да го хванат, извика:
— Падам. Свалете я! Махнете я!
Внимателно го положиха на стола.
— Свалете я! Ще падна!
Ужасените писъци късаха сърцето на Уейт, докато той бързо сваляше каишките, които държаха протезата.