— Здравей, миличко. Аз съм.
Не последва отговор. Както всеки път, и сега го изпълни злокобно предчувствие.
Но Ана бе там, жива. Лежеше, свита в леглото на Елиас, върху чаршафа с мечето Бамсе, подарък от Малер, и гледаше втренчено към стената. Малер остави торбичката на пода, прескочи прашните елементи от конструктор „Лего“, приближи се до леглото и внимателно седна в самия му край, при таблата.
— Как си, мила?
Ана си пое дълбоко въздух през носа. Гласът ѝ прозвуча слабо.
— Татко… Мога да усетя аромата му. Чаршафът все още ухае като него. Ароматът му не е изчезнал.
На Малер му се прииска да легне до нея, да я прегърне и като истински баща да прогони всичкото зло. Но не посмя. Леглото нямаше да издържи тежестта му. Затова остана седнал на мястото си и се загледа в елементите от конструктора, с които никой не си бе играл вече два месеца.
Когато Малер търсеше апартамент за Ана, в същия вход се продаваше още едно жилище, само че на първия етаж. Впоследствие се отказа от него от страх, че лесно можеха да го оберат.
— Ела да хапнеш.
Малер извади две порции говеждо и готова картофена салата, наряза един домат на парчета и ги подреди в края на чиниите. Ана не му отговори.
Щорите в кухнята бяха спуснати, но слънчевите лъчи успяваха да се промушат през процепите им, да изрисуват огнени фигури по кухненската маса и да осветят вихрушката от прашинки във въздуха. Трябваше да изчисти, но нямаше сили.
Преди два месеца масата бе отрупана с най-различни предмети: плодове, писма, играчки, цветя, откъснати по време на последната разходка, някои от рисунките на Елиас от детската градина. Мъниста от житейската броеница.
Сега там имаше само две чинии с готова храна. Палещ въздух и миризма на прах. И яркочервени домати. Какво жалко подобие на вечеря.
Малер се върна в стаята на Елиас и се спря на прага.
— Ана… Трябва да хапнеш поне малко. Хайде. Всичко е готово.
Ана поклати глава и каза, без дори да го погледне: „Ще вечерям по-късно. Благодаря.“
— Не може ли да станеш поне за малко?
Тъй като тя не му отговори, Малер се върна обратно в кухнята и седна на масата.
Започна да се храни механично. Имаше чувството, че звукът от дъвченето му отеква между стените на тихата стая. Накрая изяде и парченцата домат. Едно по едно.
На парапета на балкона бе кацнала калинка.
Ана бе заета със събирането на багажа. Канеха се да отпътуват за лятната къща на Малер в Руслаген за няколко седмици.
— Мамо, виж, калинка.
Ана влезе във всекидневната точно в мига, когато качилият се на балконската маса Елиас се наведе напред в опит да хване литналата калинка. Единият крак на масата се счупи. Ана не успя да го спаси.
Под балкона имаше паркинг. С черен асфалт.
— Ето, миличко.
Малер ѝ подаде една средно голяма хапка с вилицата. Тя седна в леглото, взе прибора за хранене и го пъхна в устата си. Малер ѝ даде чинията.
Лицето на Ана бе подпухнало и зачервено от плач, а сред кафявата ѝ коса се мяркаха сиви кичури. Тя хапна четири залъка и му върна чинията.
— Благодаря. Много беше вкусно.
Малер остави чинията върху бюрото на Елиас и отпусна ръце в скута си.
— Излизала ли си днес?
— Бях при него.
Малер кимна. Не знаеше какво да каже. Когато се изправи, главата му се удари в окачената над леглото Акка с Ниле Холгерсон на гърба11. Дървената гъска плесна няколко пъти с криле и раздвижи въздуха над лицето на Ана. След това отново замря.
Когато се прибра в апартамента си в другия край на вътрешния двор, Малер съблече мокрите си от пот дрехи, взе душ, облече халата си и изпи един алведон, за да облекчи болката в главата си. Седна пред компютъра и влезе в страницата на Ройтерс. През следващия един час успя да открие и преведе три вестникарски бележки.
Ново японско изобретение тълкува кучешки лай. Успешно разделени сиамски близнаци. Мъж от Любек построил къща от консерви. Тъй като Малер не разполагаше със снимка на японското изобретение, реши да допълни статията с фотоса на един лабрадор. След това я изпрати на вестника.
После прочете електронното писмо от един от старите си източници в полицията, който се чудеше как я кара. Не се бяха чували отдавна. Написа му, че се чувства ужасно, че внукът му е починал преди два месеца и че всеки ден през ума му минават мисли за самоубийство. Изтри отговора, без да го изпрати.
Издължените сенки по пода подсказваха, че минава седем. Малер стана от стола и разтри слепоочията си. Отиде до кухнята, извади една бира от хладилника, изпи половината на крак и се върна в дневната. Спря се до дивана.
На пода под облегалката му стоеше Крепостта.
Елиас я получи за шестия си рожден ден преди четири месеца. Голямата крепост на „Лего“. Бяха я построили заедно. Елиас си играеше с нея следобед, непрекъснато разместваше фигурките на рицари, измисляше истории и не спираше да я променя. Сега вече Крепостта нямаше да се променя.
Всеки път, когато я видеше, сърцето му се свиваше, всеки път си мислеше, че трябва да я изхвърли или поне да я разглоби, но нямаше сили да го стори. Вероятно щеше да я остави да стои там, докато е жив. Както и огърлицата от „перли“, с която щяха да го погребат.
„Елиас, Елиас…“
В душата му отново зейна пропаст. Усети усилващата се паника, тежестта в гърдите. Бързо се върна при компютъра, влезе в един от платените си порнографски сайтове и прекара вътре цял час, без да усети каквото и да било в слабините си. Всичко там му бе безразлично, противно.
Малко след девет излезе от сайта и изключи компютъра. Екранът не угасна. Нямаше сили да се бори с него. Все още усещаше силната болка в главата си в областта зад очите. Не можеше да си намери място от нея. Обиколи апартамента няколко пъти, изпи още една бира и накрая падна на колене пред Крепостта.
Фигурката на един от рицарите се бе надвесила над парапета на кулата, като че ли се опитваше да извика нещо на напиращите пред портите врагове.
— Внимавайте, щот’ ша излея буретата с помия връз главите ви! — бе извикал Малер с дрезгав глас, а Елиас едва не се бе напишкал от смях.
— Още! Още!
Малер бе изредил всички отвратителни неща, които един рицар може да излее върху някого. Включително прокиснато мляко.
Малер хвана фигурката и я заразглежда. Рицарят носеше сребрист шлем, който наполовина скриваше сериозното му лице. Малкият меч в ръката му още блестеше. Не като тези на останалите фигурки на Елиас у тях, които се бяха олющили. Малер остана загледан в блестящия сребрист меч, а две черни мисли пронизаха душата му.
„Този меч ще си остане завинаги блестящ.“
„Никога повече няма да си играя.“
Върна рицаря на мястото му и се взря в стената.
„Никога повече няма да си играя.“
В миговете на печал по изгубения си внук Малер изброяваше всички неща, които бе загубил завинаги: разходките в гората, детските площадки, сока с кифличка в някоя сладкарница, парка „Скансен“ и така нататък, и така нататък. Но зад всичко това се криеше една-единствена проста истина: никога повече нямаше да може да си играе, нито с „Лего“, нито с каквото и да било друго. С Елиас си отиде единственото му другарче и цялото му желание за игра.
Затова не можеше да пише, затова не се възбуждаше от порнографските снимки, затова минутите течаха толкова бавно. Вече не можеше да фантазира. Не му хрумваха нови идеи. Някои биха сметнали подобно състояние за същинска благословия — да живееш в настоящето, да се задоволяваш с това, което виждаш пред очите си, да не се опитваш да променяш света. Всъщност така и трябваше да бъде, но не беше.
Малер прокара пръст по белега от операционния разрез на гърдите си.
„Животът е какъвто си го направиш.“
Бе загубил безвъзвратно умението да живее. Чувстваше се като затворник в собственото си затлъстяло тяло, с което се влачеше безрадостно напред през времето. След това внезапно прозрение му се прииска да счупи нещо. Свитата му в юмрук ръка трепереше над Крепостта, но Малер успя да запази самообладание, изправи се, излезе на балкона, хвана парапета и го разклати.
Някакво куче тичаше в кръг долу на двора и лаеше. На Малер му се прищя да е на негово място.
11
Акка и Ниле Холгерсон са герои на Селма Лагерльоф от детската книжка „Чудното пътуване на Нилс Холгерсон през Швеция“. — Б.пр.