Стаята бе почти празна и изпълнена с ехо. Чистото и оскъдно болнично обзавеждане засилваше усещането за пустота. Имаше само легло с нощно шкафче, на което се мъдреше някакъв апарат. До леглото стоеше обикновен фотьойл. На пода се търкаляха няколко броя на американско медицинско списание. Ева седеше на леглото.
На мястото на превръзката, която преди скриваше половината ѝ лице, сега имаше чорап от дебел бинт, който само подчертаваше контурите на счупените ѝ кости. Синята болнична риза бе хлътнала навътре от едната страна на гърдите. От главата ѝ се спускаха няколко кабела, които изчезваха в апарата на нощното шкафче. Подвижната рамка на леглото бе повдигната до седящо положение. Ръцете на Ева бяха отпуснати върху болничното одеяло с емблемата на областта. Единственото ѝ око се взираше във вратата, през която влязоха.
Давид и Магнус тръгнаха бавно към леглото. Давид усети колко напрегнато е детето. Ева се бе променила от последния път, когато я видя в болницата. Беше отслабнала минимум с няколко килограма. Сивата ципа на окото бе напълно изчезнала и сега то изглеждаше почти нормално. Почти. Здравата ѝ буза бе хлътнала навътре.
Ева ги погледна и устните ѝ се извиха в зловеща усмивка.
— Давид — рече тя. — Магнус, детенцето ми.
Гласът ѝ все още бе леко дрезгав, но човек вече не можеше да го сбърка, беше съвсем като нейния. Магнус спря. Давид свали ръка от рамото му и тръгна към леглото. Не смееше да прегърне Ева от страх, че ще прекърши тялото ѝ. Затова просто седна на края на леглото и сложи ръце на раменете ѝ.
— Здравей, мила — рече той. — Вече сме тук.
Стисна устни, за да не се разплаче, и махна на Магнус да се приближи към леглото. Детето пристъпи колебливо напред.
— Милите ми — продължи Ева. — Милото ми семейство.
Настъпи кратка тишина. Искаше им се да ѝ кажат толкова много неща, че не знаеха откъде да започнат. Рой се приближи, скръстил ръце, за да им покаже, че няма да ги прекъсва, и посочи към апарата.
— Мерим ЕЕГ-то ѝ — осведоми ги той. — Не е опасно. Тя е като…
С тези думи той отново се отдалечи, но недовършеното му изречение сякаш увисна във въздуха. Давид погледна към машината — няколко почти прави линии се носеха през черното пространство и само от време на време се извиваха нагоре.
Така ли трябваше да изглежда?
Отново впери поглед в Ева. Окото ѝ бе спокойно, сякаш го изчакваше. Не беше страшно. Въпреки това го побиха тръпки. Едва след няколко секунди осъзна защо. Съзнанието му бе изпълнено с мислите на Магнус, Балтазар, Стюре и Рой, но от мислите на Ева нямаше ѝ следа. Дори не можеше да я усети.
Погледна право в окото ѝ и си помисли: „Миличка, къде си?“ Не получи никакъв отговор. Опита да се съсредоточи и в съзнанието му изплува съвсем бледа картина на неговата Ева. Тя обаче бе по-скоро плод на спомените му и нямаше нищо общо с жената пред него. Хвана внимателно ръката ѝ. Стори му се студена, въпреки че вероятно бе с температурата на стаята.
— Магнус има рожден ден днес — продължи Давид. — Не можах да му направя торта от палачинки. Не знаех как. Затова купих готова.
— Честит рожден ден, мили Магнус! — поздрави го Ева.
Давид видя, че в този миг Магнус се реши, пребори се със страха си и пристъпи към леглото с Балтазар в ръка.
— Подариха ми заек. Балтазар.
— Много е хубав — каза Ева.
Магнус остави зайчето на леглото. То заскача предпазливо напред, седна между тънките бедра на Ева и загриза одеялото ѝ. Тя не му обърна никакво внимание.
— Казва се Балтазар — повтори Магнус.
— Хубаво име.
— Може ли да спи при мен, в леглото?
Давид понечи да възрази, но осъзна, че въпросът е насочен към Ева, и си замълча. Тя отвърна сухо:
— Не, не може.
— Защо не?
— Магнус… — Давид сложи ръка върху рамото на сина си. — Достатъчно.
— Значи не може да спи при мен?
— Ще го обсъдим по-късно.
Магнус сбърчи чело и погледна към Ева. Рой се прокашля и пристъпи напред.
— Мда — започна той. — Исках да ви попитам нещо.
Давид погали ръката на Ева с пръст, после се изправи и отиде при Рой. Стюре зае мястото му. Преди това обаче хвърли един последен поглед към монитора. Линиите бяха все по-начупени и неравни.
Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от леглото, Давид попита:
— Това ли имахте предвид? Че тя е като… — не намери сили да довърши изречението. „Като машина.“ Точно това усещаше. Ева отговаряше напълно нормално на всички въпроси, но думите ѝ звучаха някак механично, като заучени.