Рой кимна.
— Не знам — рече той. — Може и да се подобри. Както ви казах, до момента има голям напредък и… — мъжът не довърши изречението си. — Чудех се… „Рибарят“. Говори ли ви нещо?
— Рибарят?
— Да. Всеки път, когато ѝ задам някакъв въпрос, свързан със самата нея… винаги започва да говори за Рибаря. Той я плаши.
Стюре се изправи от леглото и се приближи до тях.
— За какво става дума? — попита той.
— Рибарят — отвърна му Давид. — Очевидно Ева е обсебена от него, но аз нямам идея за какво става въпрос.
Стюре се обърна към леглото. Магнус обясняваше нещо на майка си и сочеше към Балтазар, който вече се бе покатерил на корема ѝ.
— Аз обаче имам — рече Стюре. — Наистина ли говори за това?
Рой кимна, а Стюре продължи:
— Ясно. Това се случи, когато беше малка. На седем години. Ако трябва да съм честен, то вината бе изцяло моя. Просто за миг проявих невнимание и за малко да я изгубя. Щеше да се удави. Беше на косъм. Добре че съпругата ми знаеше как точно да постъпи, иначе… — Стюре поклати глава. — Както и да е. Когато най-накрая… успяхме да я свестим…
— Татко, татко!
Давид чу вика на сина си миг преди звуковите вълни да достигнат ушите му. Не, не Магнус, Балтазар пищеше. Това чу Давид в мислите си. Когато ехото от вика на детето заглъхна, в стаята се разнесе някакво писукане, като на птиче, последвано от леко изпукване.
Давид се хвърли към леглото, но закъсня.
Тялото на Балтазар все още лежеше в скута на Ева, но главата му беше в ръката ѝ. Тя я приближи до единственото си око и започна да я оглежда. Въртеше я на всички посоки, малката заешка главичка с облещени от ужас очи и все още трептящо носле. Краката на зайчето подритваха по одеялото, а струйката кръв се стичаше по гънките му и капеше на пода.
После краката на Балтазар потръпнаха за последен път и замряха неподвижно. Окото на Ева бе на милиметър от това на заека — две тъмни вселени, взрени една в друга.
Магнус пищеше:
— Мразя те, мразя те!
В следващия миг започна да удря Ева по ръцете и раменете. Така силно замахваше, че разкачи кабелите на машината от главата ѝ. Давид успя да зърне ЕЕГ-линията на монитора миг преди да изчезне — цялата бе прорязана от високи, остри вълни. Хвана Магнус, задържа ръцете му и го изведе от апартамента, като му шепнеше успокоително.
— Не разбирам… Никога не е…
Рой закърши ръце и запристъпя от крак на крак. Не знаеше как да постъпи. В този миг Ева обърна главата на зайчето и пъхна пръст в окървавеното му гърло сред серпантините от сухожилия и стави.
Стюре се приближи до леглото, измъкна заешката глава от тъмночервените ръце на Ева и я остави на нощното шкафче. Замижа от болка, когато чу виковете на внучето си. След това извади двете кукли и ги пъхна в ръцете ѝ.
— Ето — рече ѝ той. — Донесох куклите ти. Давид и Ева.
Ева ги пое и започна мълчаливо да ги разглежда.
— Ева и Давид — промълви тя. — Моите кукли.
— Да.
— Много са хубави.
Тонът ѝ изплаши Стюре повече от случката с Балтазар. Имаше чувството, че това не е дъщеря му. Сякаш някой се опитваше да имитира гласа ѝ. Не можеше да я слуша нито миг повече. Стана от леглото и ѝ остави куклите.
Давид носеше Магнус, а Стюре — останките на Балтазар. Малкото пухено телце, което никога вече нямаше да може да мечтае за слама. Пред входа срещнаха някакъв полицай, който замаха с ръце и им посочи изхода.
— Моля ви веднага да напуснете района.
— Защо? — поинтересува се Стюре.
Полицаят поклати глава.
— Ослушайте се — рече той и влезе във входа, за да продължи с евакуацията.
Бяха толкова обсебени от Ева и случката със заека, че останаха глухи за предупредителните викове на полето. Мислите на Давид бяха изцяло изпълнени с болката на Магнус, но Стюре долови някакъв звук — стори му се, че чува предсмъртния писък на огромно дърво, което всеки миг ще се срути на земята под напора на резачка или брадва. Остър пукот, стъблото се разлюлява — накъде ще падне?
Полето бе изпълнено с мислите на хиляди хора, обзети от огромна паника. Те се сливаха в неистово бръмчене, прорязвано от металически вой. Лицето на Стюре се изкриви и възрастният мъж хвана Давид за рамото.
— Хайде — подкани го той. — Да се махаме. Веднага.
Забързаха към изхода. Всичките им мисли изчезваха в полето като във вакуум. Бяха обградени от обезумели хора, които изскачаха от входовете и тичаха към изхода, сякаш някой ги гонеше.
Хеден щеше да остане завинаги затворен за външни лица.
Район Хеден, 13,15
Прегърнала раницата си, Флора лежеше на пейката, свита на кълбо като бебе. Светът около нея се срутваше. Душата ѝ кървеше. Цареше пълна лудост — същинска експлозия. Тя стисна силно очи в опит да прогони действителността. Не можеше да се движи. Просто изчакваше ужасът да свърши.