Мъртвите объркваха живите, но очевидно и живите влияеха на мъртвите. Чувствата им сякаш се отразяваха едни в други като в огромно огледало, усилваха се взаимно до безкрай, а полето ставаше все по-мощно и по-мощно.
След пет минути напрежението започна да се разрежда. Ужасните мисли заглъхнаха. След десет минути се осмели да отвори очи и осъзна, че са я забравили вътре. Двама полицаи точно тръгваха към изхода. Някакъв мъж седеше пред входа на един от блоковете и плачеше. Лицето му бе изподрано, ризата — опръскана с кръв. Един санитар се приближи към него, проми раните му и ги превърза.
Флора лежеше напълно неподвижно. Черните ѝ дрехи я превръщаха в сянка. Ако помръднеше, щяха да я разкрият. Да я изгонят.
Когато всички рани бяха превързани, санитарят хвана мъжа под ръка и го отведе. Мъжът вървеше с приведена глава и си мислеше за майка си, за обичта ѝ и за ноктите ѝ — красиво оформени и лакирани в черешово червено. Не спря да полага неимоверни грижи за ноктите си дори и по време на болестта. Бе загубила достойнството си, но упорито отказваше да занемари ноктите си. Поддържаше ги и винаги ги лакираше в червено. Точно тези нокти се забиха в лицето му. Един дори се счупи.
Флора ги изчака да се отдалечат и надзърна навън. Усетът, с който бе надарена, ѝ нашепваше, че наоколо няма жива душа, но цялата атмосфера ѝ се струваше толкова странна, че не смееше да се довери на нищо.
Не се виждаха хора. Флора изтича до пресечката към следващото междублоково пространство. Наложи ѝ се да изчака още няколко минути. Видя двама души — единият от тях бе психолог, който сериозно се замисляше дали да не се самоубие, когато се прибере. Със свръхдоза морфин, например. Нямаше живи роднини. Нито тук, нито където и да било другаде.
Беше два без петнайсет, когато Флора внимателно почука по прозореца на Петер. Той я пусна да влезе. Беше последният жив човек тук.
… няма обяснение за събитията в Хеден. Малко след един часа полицията и медицинският персонал бяха принудени да евакуират района. Дванайсет души пострадаха, след като пробудените ги нападнаха. Трима от тях имат сериозни наранявания. Хеден ще остане затворен за обществеността до второ нареждане.
… С други думи, успяхме да докажем, че пробудените изразходват енергийните си запаси изключително бързо. Съдейки по настоящата скорост на разлагане на енергийните клетки, те ще бъдат изчерпани напълно до една седмица, а в някои случаи и по-рано.
Ако не вземем мерки, пробудените ще останат без енергийни клетъчни ресурси след една седмица.
За момента не разполагаме с решение на този проблем.
Основният въпрос е дали такова решение изобщо съществува?
… районът Хеден е поставен под карантина. Медицинският персонал ще продължи да се грижи за пробудените, но рехабилитацията им е прекратена.
17 август II
Рибарят
Мисълта ми, така крехка и окрилена от надежда, се носи по северното небе като устремен слънчев лъч и оставя мека следа като от стъпките на охлюв или разходката на мида по морското дъно.
В гърдите, устата, по ръцете и в сърцето, туптящото сърце. Викът на съзнанието.
Остров Лабшер, 16,45
Когато Малер излезе от скривалището си и се отправи към хижата, слънцето вече залязваше. Цялото тяло го болеше — толкова дълго бе останал, седнал на своя камък. Стоя там доста дълго, след като се успокои. Нарочно, за да покаже на Ана какво ще стане, ако той, излишният, ги напусне.
На скалите при хижата имаше стари пръти за мрежи — приличаха на три големи букви Т, прободени от малки куки. Ана стоеше под една от тях, свирукаше си с уста и простираше дрехите на Елиас, които бе изпрала със сапун и солена вода. Изглеждаше напълно спокойна, явно изобщо не се притесняваше, противно на очакванията на Малер.
Чу стъпките му по камъните и се обърна.
— Здравей — поздрави го Ана. — Къде беше?
Малер махна с ръка, а Ана наведе глава и го погледна.