Ана отпусна ръце в скута си и си представи картината…
„Къде ли е сега?“
Спомни си как седеше на леглото си и прокарваше пръст по очертанията на лицето на татко трол.
Въздъхна и погледна към прозореца. Някакъв нарисуван балон се носеше във въздуха. Дъхът ѝ секна. Не беше балон, а лице. Подуто бледо лице с два процепа вместо очи. На мястото на устните му се виждаше редица разядени зъби. Ана се втренчи в лицето, напълно вкаменена. От носа му бе останала само една дупка насред гъбясалата бяла плът. Приличаше на лице от тесто, в което някой е забучил големи зъби.
В следващия миг на прозореца се появи ръка. И тя бе смъртно бледа и подута.
Ана изкрещя с все сила.
Лицето се отдръпна от прозореца и тръгна към вратата. Ана скочи на крака, удари бедрото си в ръба на леглото, но не усети болка, и се втурна към кухнята…
„Мамо?“
Хвана здраво дръжката на вратата.
„Мамо?“
Чу гласа на Елиас в съзнанието си. Подпря се на стената и дръпна дръжката с все сила. Усети как някой я хваща от другата страна. Ана се напрегна. Съществото започна да дърпа вратата към себе си.
„Мили Боже, моля те, не го пускай да влезе!“
„Мамо, какво…“
„Не го пускай!“
„… има?“
Когато врата започна да потраква, Ана се разплака.
— Махай се, махай се.
Усети мъртвешката му няма сила, с която упорито дърпаше дръжката. Искаше да влезе при нея и Елиас. Гърлото ѝ се сви от ужас. Извърна глава към кухнята и затърси някакво оръжие, каквото и да било.
Под кухненския плот имаше брадва, но за да я вземе, трябваше да пусне дръжката. Съществото дърпаше все по-силно и по-силно. Вратата се открехна за миг и Ана успя да види цялото му тяло. Бе бяло, голо, като скелет, покрит с тесто. В този миг разбра.
„Удавник, това е удавник.“
Разсмя се, но не отпусна хватката. Продължаваше мислено да вижда разложеното, проядено от риби месо.
„Удавниците. Къде са?“
Изведнъж пред очите ѝ изплува цяло море от удавници, жертви на изминалото лято. Колко ли бяха на брой? Белите им тела се носеха по дъното. Хищните риби и змиорките бяха прояли кожата им и пируваха с вътрешностите им.
„Мамо!“
Гласът на Елиас бе изпълнен със страх. Нямаше време нито да се зарадва, че говори с него, нито да го успокои. Можеше единствено да държи здраво вратата, за да не позволи на съществото да влезе при тях.
Ръцете ѝ започнаха да се схващат от умора.
— Какво искаш? Махай се, махай се!
В този миг натискът изчезна.
Вратата се тръшна за последен път, няколко черни трески се откъртиха от дъските ѝ и паднаха в краката на Ана. Тя затаи дъх и се заслуша. Косът бе замлъкнал. Чу единствено някакво потропване. Като от кост, която се удря в камък. Съществото се отдалечаваше.
„Мамо, какво има?“
Ана му отговори.
„Не се страхувай. Тръгна си.“
Виенето отново изпълни съзнанието ѝ, сякаш цяла флотилия от малки лодки се приближаваше към фиорда. На Ана ѝ се прииска да извика: „Спри, остави ни на мира!“, но не посмя. Страхуваше се, че така само ще уплаши Елиас още повече. Гласът му бързо напусна съзнанието ѝ. Детето отново се затвори в себе си, а виенето изчезна.
Ана се отдръпна от вратата, хвана брадвата и отново застана на пост. Заслуша се. Навън цареше тишина. Дръжката на брадвата се плъзна в потната ѝ ръка. Нито за миг не усети съзнанието на удавения в своето и това я плашеше още повече. Около Елиас винаги се носеше някаква аура, като невидимо присъствие, а удавникът бе напълно ням.
„Какво ли прави?“
Едва ли виждаше нещо, все пак нямаше очи. Ана седна на ръба на леглото с брадвата в ръка. Нарочно застана така, че да не може да гледа през прозореца. Щеше да го чуе, ако отново решеше да се приближи. Не бе виждала нищо по-противно през целия си живот. Трябваше да го прогони от мислите си. Имаше чувството, че някаква връзка в главата ѝ всеки момент ще даде накъсо и ще помътни съзнанието ѝ до пълна лудост.
Взря се в картината на стената, в милия трол с големите, силни ръце. В малкото дете. В този миг съзнанието ѝ се изпълни с една-единствена мисъл.
„Татко, върни се!“
Остров Кунгсхолмен, 17,00
Избраха един храсталак по средата на пътя между парламента и апартамента им. Давид подозираше, че е забранено да погребват животни насред града, но нямаше избор.
Преди да излязат, направиха малък кръст от няколко клечки и връвчица. Магнус изписа сам името БАЛТАЗАР с флумастер. Давид стоеше на пост, докато Стюре и Магнус изкопаха дупка в храстите, достатъчно голяма, за да побере кутия за обувки.
Случилото се накара Давид да преосмисли значението на погребалните церемонии. Докато Магнус подготвяше кръста, украсяваше кутията за обувки и подбираше цветята, с които да я напълни, душата му намираше покой, който никакви думи не можеха да постигнат. По пътя от Хеден към къщи детето бе плакало безутешно, но веднага щом се прибраха, започна да планира погребението.