Дори Давид и Стюре се заловиха да му помагат. Все още не си бяха разменили нито дума за случилото се. Не можаха да говорят за постъпката на Ева в присъствието на Магнус, който се нуждаеше от цялото им внимание. Едно нещо бе сигурно: Ева още дълго нямаше да се върне вкъщи.
Дупката бе готова. Магнус отвори кутията за последен път, а Стюре побърза да пъхне ръце вътре и да нагласи главичката на зайчето. Магнус го погали с пръст по козинката.
— Сбогом, Балтазар. Надявам се да се чувстваш добре там, където отиваш.
Давид не можеше да плаче. Усещаше единствено ярост. Безнадеждна, напрегната ярост. Ако беше сам, щеше да размаха свити юмруци към небето и да закрещи: „Защо, защо, защо, защо правиш така?“ Вместо това се отпусна на земята до Магнус и постави ръка на гърба му.
„Днес е рожденият му ден, по дяволите. Не можеше ли поне сега да получи малко покой?“
Магнус сам затвори кутията и я пъхна в дупката. Стюре му подаде градинската лопатка и детето започна да хвърля пръст по картонения капак, докато той не изчезна съвсем. Давид седеше напълно неподвижно и гледаше втренчено към изчезващата купчина пръст и смаляващата се дупка.
„Ако то… се върне…“
Удари се с ръка през устата и всмука навътре бузите си, за да спре дивия смях, който го обземаше, когато си представяше как обезглавеният заек си проправя път нагоре през рохката пръст, поема като зомбиран към апартамента им и се качва по стълбите. Стюре помогна на Магнус да зарови дупката, да изравни пръстта и да забучи кръста в земята. Двамата с Давид се спогледаха и си кимнаха. Едва ли гробът щеше да остане непокътнат, но поне сториха каквото можаха.
Всички се изправиха. Магнус запя „Светът е остров на скръб…“ — песента, която бе научил от една телевизионна програма. Давид си помисли:
„Това е дъното. Трябва да сме го стигнали вече.“
Двамата със Стюре сложиха ръце върху раменете на Магнус. Давид не можеше да прогони усещането, че всъщност погребват Ева.
„Дъното. Това ще да е то…“
Магнус скръсти ръце на гърдите си, а Давид усети как раменете му се свиват.
— Аз съм виновен.
— Не — възрази баща му. — Не, в никакъв случай.
Магнус кимна.
— Аз го предизвиках.
— Не, миличко. Стана…
— Не, татко, аз бях. Аз си го помислих и мама го стори.
Давид и Стюре се спогледаха. Стюре се наведе напред и попита:
— Какво имаш предвид?
Магнус прегърна баща си през краката и зарови лице в корема му.
— Помислих си нещо лошо за мама и тя затова се ядоса.
— Миличко… — Давид клекна и обгърна Магнус с ръце. — Ние трябваше да го предвидим… не си виновен ти.
Телцето на Магнус се разтресе от плач, а думите се изляха като водопад от устата му.
— Не, аз съм виновен, защото си помислих… помислих си, че аз… Мама говореше толкова странно, че реших, че вече не ме обича… и си помислих, че и аз вече не я обичам, че е грозна и я мразя. Не че исках да я мразя, но просто очаквах да е каквато я помня, а тя бе толкова различна. Затова си го помислих и точно в този миг… Точно когато си го помислих, мама уби Балтазар.
Магнус не спря да говори през цялото време, докато Давид го носеше към къщи. Замлъкна едва когато го положиха в леглото му. Очите му бяха червени от плач, а клепачите — подути.
„Рожденият му ден…“
След малко клепачите му съвсем натежаха и той заспа. Давид го зави, отиде при Стюре в кухнята и се свлече на един от столовете.
— Толкова е уморен. Последните дни го изцедиха съвсем. Почти не спи нощем, а днес… Дойде му в повече. Не може… Как ще се справи?
Стюре не отговори веднага. Поседя мълчалив известно време, а после каза:
— Ще се справи. Ако ти успееш, и той ще успее.
Погледът на Давид пробяга по кухненските стени и се спря на бутилка с вино. Стюре също погледна натам, а после се взря в зет си. Той поклати глава.
— Не, няма да я отворя, колкото и да ми се иска.
— Да, знам, че ти е трудно.
Бавно обсъдиха случилото се в Хеден, но това не им помогна да го разберат по-добре. В района цареше пълен хаос, когато си тръгнаха. Едва ли скоро щяха да допуснат нови посещения за външни лица. Давид отиде да нагледа Магнус. Детето спеше дълбоко. Когато се върна в кухнята, Стюре го заговори.
— Разказах на лекаря за Рибаря.