Флора изпадна в шок, когато Петер ѝ отвори вратата. Вярно, че и преди бе доста слаб, но сега бе останал само кожа и кости. Веднага щом влязоха в стаята, се нахвърли върху плодовете в раницата ѝ. Вътре се носеше неприятна воня. В същия миг, в който Флора си помисли, че мирише на тоалетна, Петер ѝ каза с пълна уста:
— Знам. Съжалявам. Не можах да изпразня кофата.
Над нея имаше метнато цяло одеяло, но вонята се процеждаше и през него.
— Петер, не може да живееш така.
„А какво според теб бих могъл да направя?“
Флора се разсмя. Чу ясно гласа му в съзнанието си. Нямаше нужда да говорят на висок глас, докато се намираха тук.
„Не знам“ — помисли си тя.
„Е, хайде да излезем тази вечер.“
Изчакаха още малко. Забавляваха се, като играеха покер с кибритени клечки. Накрая дори се състезаваха кой по-добре ще успее да замаскира мислите си. В началото знаеха точно с кои карти разполага противникът, но после им стана все по-трудно да предвидят ходовете си в хаоса от цифри и песни, които използваха за заблуда.
Когато и двамата усвоиха умението да прикриват мислите си до такова съвършенство, че усещаха болка всеки път, когато се опитваха да проникнат в съзнанието на другия, решиха да изпробват друга тактика. Но нищо не излезе.
— Коя е картата? — попита Петер и вдигна една карта пред очите си.
Флора веднага прочете мислите му: спатия седмица. Продължиха да се опитват да заключат съзнанието си, но безуспешно. Не можеха да спрат телепатичния поток помежду си, можеха само съзнателно да изопачават мислите си.
През тези няколко часа Флора опозна Петер много по-добре, дори по-добре, отколкото на него самия вероятно му се искаше. Същото важеше и за него. И двамата бяха наясно с чувствата, които тази нова информация пораждаше. Към осем часа ситуацията вече бе непоносима — тясното мазе се превърна в истинска стая на мъченията. Поглеждаха все по-често към прозореца с надеждата, че се е стъмнило достатъчно, за да могат да излязат.
В девет без десет в стаята настана пълен мрак, само малкият четириъгълен прозорец все още сивееше.
— Какво ще кажеш, да тръгваме, а?
— Да.
Стана ѝ хубаво, като чу собствения си глас. Словото бе лишено от богатия подтекст и скрития смисъл на мислите. Богатият информационен поток претовари сетивата им до такава степен, че започнаха да усещат ненавист един към друг. Флора научи за латентните му хомосексуални наклонности, за патологичната му свидливост и себеомраза. Видя и вътрешната му борба с тези недостатъци, усети копнежа му за нежност и приятелство, примесен със силен страх. Затова живееше така изолирано.
Нито искаше да го съди, нито го презираше, просто тази прекалена близост ѝ беше неприятна.
Когато излязоха от стаята, Флора се обърна към Петер и го попита:
— Какво ще кажеш да забравим за всичко това?
— Не знам — отвърна ѝ той. — Ще се опитам.
След като констатираха, че наоколо няма жива душа, двамата поеха в различни посоки. Петер отиде да изпразни кофата си и да потърси вода, а Флора се върна на мястото, където видя собствения си образ.
Преди телепатичната им връзка да ги задуши, обсъдиха случилото се с нея. В началото Петер не разбра за какво става въпрос, но Флора му помогна да чуе жуженето в съзнанието си. Тогава си спомни. „И аз имах подобно видение. Но не беше ти, а един вълк.“
— Вълк?
— Да. Голям вълк.
В същия миг пред очите ѝ пробяга някакъв спомен от неговото детство.
„Карам колело по чакълената пътека между елите. Завой, а зад завоя — вълк. На пет метра от нас. С жълти очи, сива козина. Огромен на ръст. Много по-голям от мен. Ръцете ми стискат кормилото, иска ми се да извикам, но не мога. Парализиран съм от страх. Вълкът не помръдва. Знам, че това е краят. Всеки миг ще скочи и ще се нахвърли отгоре ми. Той обаче просто ме поглежда и изчезва в гората. Панталоните ми се затоплят — изпуснал съм се. Минават още няколко минути, но аз не мога да помръдна от мястото си. Най-накрая се обръщам и тръгвам назад. Не посмявам да продължа напред.“
Споменът беше толкова наситен, че Флора за малко да се напишка. Добре че успя да се осъзнае и да си върне контрола върху тялото си.
„За мен смъртта е вълк“ — помисли си Петер. Флора осъзна, че видението ѝ не бе някаква шега на подсъзнанието ѝ — смъртта беше самата тя.
Смъртта има много различни лица — Косач, Лодкар, ухилен скелет или стара негърка. За Флора тя бе нещо като сестра близначка. Тази мисъл ѝ мина през ума за първи път преди няколко години, когато стоеше пред огледалото със запалена свещ и се опитваше да извика духа на Дама Каро. През цялото време виждаше единствено собственото си отражение. Така се роди илюзията.