Районът бе тих и пуст. Бяха прекарали ток до уличните лампи и някои от тях светеха. Флора вървеше внимателно напред през сенките, но предпазливостта ѝ бе излишна. Наоколо не се мяркаше жива душа, всички прозорци бяха тъмни и целият район повече от всякога напомняше за призрачен град.
Призрачен град.
Така си беше. Тъмните апартаменти бяха пълни с мъртъвци. Които седяха, лежаха, стояха или просто крачеха напред-назад. Най-странното бе, че изобщо не се страхуваше от тях. Дори напротив. Ехото от стъпките ѝ караше стените да шептят и внасяше покой в душата ѝ — струваше ѝ се, че е попаднала в гробищен парк, сред приятели. Боеше се единствено жуженето да не се върне.
Не таеше надежди, че ще намери дядо си. Искаше да открие 17 В, но и това се оказа трудна задача. Не можеше да разбере логиката в номерирането на блоковете. В момента се намираше в най-близкото до оградата междублоково пространство. Оттук започваше номерацията.
Някаква врата се отвори. Флора застина, прилепи се до стената и затаи дъх. В първия миг не можа да разбере защо свръхчувствителното ѝ обоняние не я е предупредило за опасността, но след това видя, че човекът е един от пробудените. Въпреки че все още ги смяташе по-скоро за приятели, пулсът ѝ се ускори и тя още по-силно притисна гръб към стената, сякаш се надяваше да изчезне в сянката ѝ.
Мъртвият, или мъртвата, не можеше да види дали е мъж, или жена, спря пред входа и започна да се олюлява напред-назад. Направи няколко крачки надясно и отново спря. След това тръгна наляво и спря. Огледа се. Още една врата се отвори в далечината и от нея също се показа мъртвец. Той тръгна веднага към средата на двора и застана под една от лампите.
Флора потръпна, когато входната врата до нея изскърца. Този път беше жена с дълга сива коса. Болничната нощница бе твърде широка за кокалестото ѝ тяло. Пробудената направи няколко крачки напред. Съвсем бавно, сякаш стъпваше боса по лед.
Флора затаи дъх. Мъртвата се обърна сковано и насочи празния си поглед към нея. Но явно не я забеляза или просто не ѝ обърна внимание. Вместо това се загледа в мъртвеца, който стоеше под лампата, и светлината я примами, сякаш беше нощна пеперуда. Флора зяпна от изненада. Мъртвата ѝ напомни за жена, която току-що е видяла любимия си и полита към него на крилете на сила, по-голяма от смъртта.
Към тях се присъединиха още мъртви. От някои от блоковете излезе само по един пробуден, от други — по двама или трима. Когато под лампата се събраха около петнайсетина души, се случи нещо, което изпълни Флора с истинско страхопочитание. Бе толкова изконно и древно, че съзнанието ѝ отказваше да го проумее.
Не можа да види кой започна пръв, но постепенно всички тръгнаха в кръг по посока на часовниковата стрелка. От време на време се сблъскваха или някой изпадаше встрани от пръстена, но веднага бързаше да се върне в редицата. Вървяха в кръг, а сенките им се плъзгаха по стените на блоковете. Мъртвите танцуваха.
Флора си спомни, че е чела нещо подобно за горилите в плен. Ако някой поставеше прът в клетката им, скоро всички се нареждаха около него и започваха да го обикалят. Това бе най-примитивният от всички ритуали. Да почетеш оста на центъра.
Очите ѝ се напълниха със сълзи. Погледът ѝ се замъгли. Дълго стоя като хипнотизирана на мястото си и се взира в мъртвите, които продължаваха да се движат монотонно в кръг. Ако някой ѝ кажеше, че именно този танц кара земята да се движи, тя със сигурност щеше да се съгласи.
Накрая успя да се изтръгне от опиянението си и се огледа наоколо. В много от прозорците се бяха появили бледи овални лица. Един вид публика. Явно бяха твърде слаби, за да излязат навън или пък просто не искаха да участват в церемонията. Нямаше как да разбере. Каза си, без дори сама да разбира смисъла на думите си:
— Значи така стоят нещата.
Изправи се, за да продължи напред. Може би щеше да види същия театър и в останалите дворове. Успя да направи само няколко крачки, преди отново да спре.
Усети, че към района се приближават хора. Живи хора. Колко ли бяха на брой? Четирима-петима. Идваха откъм оградата, от същата посока като нея самата.
Едва сега, когато усети гласовете на съзнанието им, разбра, че е била права — тук нямаше никой друг, освен нея и Петер, нито пазачи, нито лекари.
Върна се на предишното си място и се концентрира в опит да прочете мислите на приближаващите се. Стомахът ѝ се сви на буца от страх. Усети ужаса им, примесен с възбуда. Успя да разграничи обърканите им послания и установи, че принадлежат на пет души. В същия миг ги видя да влизат в района.