Флор не можеше да се помръдне. Бе като парализирана, но не само от страх — жаждата им за кръв и омразата им бяха толкова силни, че задушаваха мислите ѝ. Нямаше сили да се съпротивлява. Стоеше и ги наблюдаваше.
Мъртвите изобщо не можеха да се мерят с петимата млади, яки младежи. Строполяваха се на земята един по един под триумфалните им възгласи. Флора имаше чувството, че пробудените са някаква стена, която трябва да се срине на парчета, за да може да я отнесат в чували надалеч. Младежите продължиха да млатят нещастниците дори и след като те изпопадаха безпомощни на земята. Пробудените не се опитваха да се защитят, но дори и без крака продължаваха да пълзят към младежите, които им нанасяха неспирно удар след удар. Отново се чу пукане и пращене, но и това не ги пречупи. Продължиха да се движат, просто по-бавно.
Младежите хвърлиха бухалките си и отстъпиха няколко крачки назад от пълзящата пред краката им маса. Един от тях извади пакет цигари и предложи по една на останалите. Известно време стояха, пушеха и наблюдаваха шедьовъра си.
— По дяволите! — ядоса се един от тях. — Май успяха да ме ухапят.
Протегна ръка и посочи тъмното петно на фона на светлия плат. Останалите запристъпяха назад с престорена уплаха.
— О, не! Заразно ли е?
Ухапаният се усмихна несигурно и отвърна:
— Стига глупости. Мислите ли, че ми трябва инжекция против тетанус?
Приятелите му усетиха неговото притеснение и продължиха да се шегуват, че скоро ще се превърне в зомби, жадно за човешка плът. Момчето се ядоса и им извика да млъкнат. Това ги развесели още повече. В този миг ухапаният направи нещо неочаквано, вероятно за да им докаже, че всъщност изобщо не му пука. Приклекна до едно от смачканите човешки тела — беше някаква старица, чиято прекършена ръка лежеше върху врата ѝ. Доближи ранената си ръка до устата ѝ и я подкани:
— Хайде, хапи. Ам, ам.
Старицата започна да премлясва като риба на сухо с разбитата си уста, от която стърчаха няколко зъба. Младежът се усмихна и в същия миг най-съкровеното желание на Флора се сбъдна. Старицата замахна с другата си ръка, хвана тази на момчето и заби зъби в месото му.
То изпищя, олюля се, но накрая успя да се изправи. Зъбите останаха забити в ръката му, старицата полетя нагоре като парцалена кукла и увисна до тялото му.
— Помогнете ми, по дяволите! — извика младежът и замята ръка напред-назад.
Тялото на старицата бе напълно натрошено, приличаше на кожен чувал, пълен с кокали, но тя не отслаби захапката.
Останалите младежи хвърлиха цигарите си, хванаха бухалките и я заудряха. Нямаше здрави кости, които да натрошат. Дървото се удряше в меката отпусната плът като в мокър килим. Накрая успяха да я ударят по рамото и устните ѝ се разтвориха.
Раненият младеж разтърси ръка и закрещя от погнуса — старицата бе успяла да отхапе голямо парче месо от долната част на ръката му. Той започна да подскача нагоре-надолу и да тропа с крака по земята, сякаш се опитваше да отлети, да се махне оттук и да изчезне.
По ръката му се стичаше кръв. Маркус свали ризата си, откъсна раздрания ръкав и се приближи до момчето.
— Трябва да притиснем раната…
Раненият остана глух за думите му. Вместо това трескаво зарови в раницата си и извади няколко пластмасови бутилки, отвори ги и заизлива съдържанието им върху купчината от пълзящи тела.
— Сега ще ви дам да разберете, проклетници! — извика той, обиколи целия куп и изпразни и двете бутилки. — Да ви видя сега как ще хапете!
Флора усети как парализата напуска тялото ѝ. Останалите четирима се бяха поуспокоили, уморени от тежкия бой. Единствено раненият бе изпаднал в пълна истерия, а мислите му прорязваха съзнанието ѝ като трион.
„Не…“
Не беше това. Звукът се бе върнал. Нямаше какво да стори — не можеше да спре младежите, бе твърде късно. Огледа се наоколо и видя образа си, запътил се към уличната лампа. Все още ѝ бе трудно да го гледа, някаква сила ѝ нашепваше да сведе очи, но този път Флора не ѝ се поддаде. Изпрати жуженето по-надълбоко в съзнанието си и освободи мислите си.
„Направи нещо, направи нещо“ — помисли си тя, загледана в странната си близначка, която вече стоеше до купчината с трупове. Младежите точно вадеха кутия кибрит от раницата си. Не я виждаха. Очевидно само чуваха нещо. Флора забеляза с крайчеца на очите си как започнаха да тръскат глави, а някой извика:
— Какво, по дяволите, е това…
Смъртта разтвори ръце като за прегръдка, а Флора повтори като хипнотизирана движенията ѝ. Младежите запалиха една клечка, смъртта пристъпи сред телесната маса, наведе се надолу, протегна длани и започна да ги прибира един по един, като горски плодове.