Кибритената клечка полетя във въздуха, а Флора изкрещя:
— Внимавай, махни се оттам!
В мига, в който кибритената клечка докосна купчината трупове, Смъртта вдигна глава и погледна Флора в очите. Бяха като две копия. В очите ѝ нямаше нищо зловещо и мрачно, бяха като тези на Флора. Погледите им се сляха за секунда и разкриха тайните им. В следващия миг бензинът експлодира и огнената стена ги раздели.
Младежите стояха като парализирани и гледаха втренчено кладата. Огнените езици стигаха почти до покривите на блоковете. След няколко секунди бензинът се изпари и огънят се впи в мъртвите тела. Болничните дрехи и човешкото месо зацвъртяха овъглени.
— Хайде, да се махаме!
Погледаха огъня още малко, сякаш се опитваха да запечатат спомена за него завинаги в съзнанието си, обърнаха се и побягнаха. Маркус спря за миг, погледна Флора и вдигна показалец, понечи да каже нещо, но се отказа и се затича зад останалите. След няколко минути телепатичната връзка между тях изчезна.
Огнените езици изгаснаха. Жужащият звук изчезна, явно Смъртта си бе тръгнала. Флора се приближи до жарта и усети силната, сладникава миризма, която се издигаше към небосклона. Мъртвите тела бяха съвсем изпосталели и не можаха да подхранят гладните пламъци.
Всичко беше черно. Телата на пробудените, отишли си за втори път от този свят, лежаха скупчени и свити с прибрани лакти и насочени нагоре юмруци, готови да се боксират с тъмнината. Миризмата им задуши Флора и тя запуши уста с част от сакото си.
„Допреди миг танцуваха.“
В гърдите ѝ сякаш се отвори цяла бездна от тъга — от страхопочитанието пред танца им не остана и следа. Тъга за целия човешки род и земния му път. През съзнанието ѝ отново пробяга същата мисъл, но сега звучеше другояче.
„Така стоят нещата.“
Кафе-театър „Нора Брюн“, 21,00
Давид остави Стюре да го убеди да отиде на работа и вече съжаляваше. Лео наистина бе махнал номера му от програмата и дори му бе оставил съобщение на телефонния секретар, но Давид не го прослуша. Взе си една бира и се присъедини към останалите в кухнята. Засипаха го със съболезнования. Смехът и шегите стихнаха веднага щом влезе при колегите си.
Тук нямаше форум за сериозни разговори. Без шеги настъпваше мълчание. Поотделно комиците изпитваха и радост, и скръб — като всички останали нормални хора, но заедно се превръщаха във весела тайфа, неспособна да загърби сатирата и иронията.
Точно преди представлението да започне, Бени Мелин се приближи до него и му каза:
— Виж, надявам се да не ме разбереш криво… но съм подготвил няколко номера с пробудените.
— Спокойно — отвърна му Давид. — Давай по план.
— Добре — зарадва се Бени, а лицето му светна. — Това е един вид новина номер едно и няма как да я пропусна.
— Разбирам.
Давид усети, че на Бени му се иска да изпробва някои от шегите си върху него, затова вдигна чашата си, пожела му късмет и се отдръпна. Колегата му се нацупи. И двамата много добре знаеха, че тази реплика е табу. Вместо късмет си пожелаваха да си счупят някой крак или друг крайник. Всичко друго граничеше с лична обида.
Давид седна на бара. Барманът му кимна, но никой не дойде да си побъбрят. Давид свали чашата си и помоли Лео да я напълни за втори път.
— Как си? — попита го Лео, докато натискаше крана.
— Справям се някак — отвърна му Давид.
Лео остави халбата на плота. Знаеше, че няма да получи по-изчерпателен отговор, затова избърса ръце в една кърпа и каза:
— Прати ѝ много поздрави, когато се оправи.
— Непременно.
Давид усети, че всеки миг ще се разплаче, обърна се с гръб към бара и с лице към сцената и изпи жадно половината халба. Стана му по-добре. Накрая остана сам, без някой да се преструва, че се опитва да го разбере.
„Смъртта ни отчуждава един от друг.“
Сценичното осветление светна, Лео поздрави всички с добре дошли и ги подкани да се обърнат към сцената и да посрещнат с ръкопляскане конферансието Бени Мелин.
Заведението бе пълно, а овациите, които съпроводиха Бени до сцената, събудиха у Давид желанието да се върне в този така реален нереален свят.
Бени се поклони леко и в залата настъпи тишина. Нагласи статива на микрофона, първо леко нагоре, после леко надолу, за да го върне най-накрая в първоначалната му позиция, и започна:
— Не знам какво мислите по този въпрос, но аз лично леко се притеснявам за Хеден. Цял квартал, пълен с мъртъвци.