Отпусна ръце на коленете си и се загледа в островите, които синееха меко в летния здрач. Няколко дървета стърчаха над ниските острови и извисяваха черните си силуети към небето, точно като в някой документален филм за Африка. Чуваше се единствено далечното боботене на фериботните двигатели.
„Положението не е чак толкова безнадеждно.“
Нищо че бе останал без бензин, поне вече можеше да се ориентира. Щеше да му отнеме около половин час да се върне при Ана с гребане. Нямаше нищо страшно, морето беше съвсем спокойно. Най-важното бе да запази спокойствие.
Свали греблата във водата и замахна. Понесе се бавно напред, като гребеше с накъсани резки движения. Гърдите му поемаха жадно хладния въздух. След няколко минути се почувства в свои води и продължи да гребе с лекота. Сякаш бе в състояние на медитация.
„Ом мани падме хум, ом мани падме хум…“
Греблата избутваха лодката напред към хоризонта.
След около двайсетина минути му се стори, че чува плач на сърна. Вдигна греблата от водата и се заслуша. Ето го отново, същия звук. Не, не беше сърна, а… писък. Не можеше да разбере откъде точно идва, ехото го препращаше от остров на остров. Но предположи, че идва от…
Бързо свали греблата във водата и започна да загребва по-силно. Наоколо отново се възцари тишина. Нямаше съмнение, че писъкът идваше от остров Лабшер. По гърдите му изби пот, а спокойствието му мигом се изпари. Каква ти медитация, тялото му се превърна в разярен пъплещ мотор.
„Трябваше да взема гориво…“
Устата му се напълни със слузеста слюнка и той я изплю върху двигателя.
— Проклета машина!
Вината обаче бе изцяло негова. Само и единствено негова.
За да спести време, изкара лодката направо на брега и с усилие се измъкна от нея. Обувките му се напълниха с вода и започнаха да жвакат, докато вървеше нагоре към къщата. Цареше пълен мрак, човек едва можеше да различи тъмния ѝ силует на фона на дълбокото синьо небе.
— Ана! Ана!
Не последва отговор. Външната врата бе залостена. Малер я дръпна силно и в първия момент тя му се опря, но след това поддаде. Той подскочи и закри лицето си с ръка, уплашен, че някой ще се опита да го удари. Противникът му се оказа счупена дръжка на метла, която изскочи навън и заподскача надолу по склона.
— Ана?
И тук пълен мрак. Минаха няколко секунди, преди очите му да свикнат с него. Вратата на спалнята бе затворена и на кухненския под лежеше… купчина сняг. Малер запримигва невярващо към купчината и постепенно осъзна, че това е Ана, която седи на пода с одеяло в ръце.
— Ана, какво има?
От прегракналото ѝ гърло се откъсна само тих шепот.
— Беше тук…
Малер се огледа. Лунната светлина бе твърде слаба, за да освети добре вътрешността на къщата. Наостри уши и се ослуша, но и в другата стая цареше тишина. Знаеше, че Ана ужасно се страхува от животни, и въздъхна раздразнено:
— Да не би да си видяла плъх?
Дъщеря му поклати глава и промълви нещо нечленоразделно. Малер ѝ обърна гръб и тръгна към другата стая, но тя го спря и посочи към малката брадва в краката си.
— Вземи я.
След това запълзя по пода с одеялото в ръце, затвори външната врата и я подпря с гръб. Едната ѝ ръка се вкопчи в дръжката. В стаята настъпи непрогледен мрак.
Малер вдигна брадвата.
— Какво, по дяволите, се е случило?
— … удавените…
— Какво?
Ана събра сили и изграчи:
— Един мъртвец. Труп. На удавен.
Малер затвори очи, опита се да си спомни какво имаше в кухнята и се сети, че бе видял фенер на плота. Запристъпя несигурно напред в мрака и накрая успя да хване тежката му дръжка.
„Батерии…“
Включи фенера, от единственото му око се разля светлина и освети цялата кухня. Малер насочи лъча към стената до Ана, за да не я заслепи. Дъщеря му приличаше на привидение. Челото ѝ бе покрито с мокра от пот коса, а празните ѝ очи се взираха в нищото.
— Татко — прошепна тя, без да го погледне. — Трябва да оставим Елиас… да си отиде.
— Какво говориш? Къде да отиде?
— Да… заспи завинаги.
— Тихо, сега ще…
Открехна вратата на другата стая и я освети. Нямаше никой.
Забеляза, че прозорецът на другата стена бе счупен. Разбитите стъкълца по масата и пода заблестяха, огрени от лъча на фенера. Присви очи. На масата имаше нещо. Плъх. Приближи се към него.
„Не, не е плъх…“
Беше ръка. Отсечена ръка. Покрита с нефелна, сбръчкана кожа. Показалецът бе съвсем изгнил отгоре и Малер видя тънката му бяла кост.
Преглътна и побутна ръката с брадвата. Тя се търкулна леко през счупените стъкла и застина. Малер изсумтя. Какво всъщност очакваше? Че ще подскочи и ще го хване за гърлото? Насочи фенера навън през прозореца, но наоколо се виждаха единствено скали, стърчащи над ниските хвойнови храсти.