— Добре — върна се той при Ана. — Ще изляза да огледам.
— Не…
— А какво предлагаш да правим? Да легнем да спим и…
— … зло…
— Какво?
— То е зло.
Малер сви рамене и вдигна брадвата.
— Ти ли…?
— Нямах избор. Искаше да влезе вътре.
Адреналинът, който нахлу в сърцето му след вика на Ана, започна да губи сила. Малер усети вълчи глад. Изпъшка и се отпусна на пода до Ана. Придърпа към себе си хладилната чанта, измъкна един пакет кренвирши и изгълта два. След това го подаде на Ана, която сбърчи чело.
Малер изяде още два кренвирша, но имаше чувството, че с всяко движение на устата си огладнява все повече. Накрая успя да погълне мазното месо и отново се обърна към дъщеря си.
— Елиас?
Ана погледна към одеялото в ръцете си и отвърна:
— Уплашен е.
Гласът ѝ трепереше, но звучеше по-ясно от преди.
Малер извади пакет с канелени кифлички и изяде пет. Преглътна с мъка лепкавите хапки. Изпи няколко глътки мляко направо от кутията, но гладът продължаваше да го мъчи. Единствената разлика бе, че му стана тежко от всички тези кренвирши и кифли. Облегна се назад и легна на пода, за да помогне на храната да се разпредели по-равномерно.
— Искам да се приберем у дома — рече Ана.
Малер освети тубата под кухненския плот.
— Ако е пълна с бензин, няма проблем. Иначе не може.
— Да не би да сме останали без бензин?
— Ами…
— Мислех, че…
— Не ми останаха сили и за това.
Ана не каза нищо. Мълчанието ѝ му се стори по-страшно от упрек. В гърдите му се надигна гняв.
— Не съм се спрял, откакто…
— Сега не е моментът — рече Ана. — Недей.
Малер прехапа устни, обърна се и запълзя към тубата с бензин. Вдигна я — беше съвсем празна.
„Проклети идиоти — помисли си той. — Как може да нямат резерв.“
Чу как Ана се изсмя и си спомни, че можеше да чува мислите му. Изправи се бавно на крака и хвана фенера и брадвата.
— Смей се ти — каза ѝ той. — Ще изляза и…
Махна с брадвата към вратата. Ана не помръдна.
— Би ли ме пуснала?
— То не е като Елиас — отвърна му тя. — Било е само и…
— Би ли се отместила от вратата?
Ана го погледна в очите.
— Какво ще правя? — попита го тя. — Какво ще правя, ако нещо се случи?
Малер се разсмя горчиво.
— Това ли те притеснява? — Извади мобилния си телефон от джоба, включи го и въведе ПИН-кода. След това ѝ го подаде с думите: — Едно, едно, две. В случай че се наложи.
Ана огледа телефона, констатира, че има обхват, и заяви:
— Хайде да се обадим веднага.
— Не — възпротиви се Малер и посегна към слушалката. — Или ще си го взема обратно.
Ана въздъхна и го скри под одеялото.
— Няма да го използваш, нали?
Ана поклати глава и се отмести от вратата.
— Татко, не постъпваме правилно.
— Напротив.
Възрастният мъж отвори вратата и освети най-близките скали, тревата и малиновите храсти. Когато лъчът попадна върху горичката от елша между къщата и водата, забеляза някакъв човек, който лежеше върху скалите в началото на залива. Фенерът бе излишен. Лунната светлина беше достатъчно силна, за да разкрие контурите на бялото му тяло с глава във водата.
— Виждам го — съобщи той.
— Какво смяташ да правиш?
— Да го прогоня.
Малер излезе от къщата. Ана не затвори вратата, както и очакваше. Направи няколко стъпки към съществото и се обърна. Ана седеше на прага, гушнала одеялото, и го следеше с поглед.
Може би трябваше да се зарадва, да се трогне, но имаше чувството, че дъщеря му го изпитва. Ана не му вярваше и просто искаше да провери дали няма да се провали за пореден път.
Когато се приближи до брега и премина покрай лодката, разбра какво всъщност прави съществото. Пиеше вода. Лежеше по корем и загребваше с шепа от морето.
Малер загаси фенера, запрокрадва се тихо по мокрите водорасли и стисна по-силно брадвата.
„Да го прогоня.“
Това щеше да стори. Да го разкара оттам.
Бе на десет метра от съществото, когато то се изправи. Беше като човек, изгубил всичко човешко. Лунната светлина разкри прояденото му тяло. Слабият южен бриз довя до носа му миризмата на прогнила риба. Малер прецапа през една туфа тръстика и се изкачи на скалата, където го чакаше удавеният. Бе наклонил глава на една страна, сякаш не можеше да повярва на очите си.