„Очи?“
Съществото нямаше очи. Въртеше главата си, сякаш душеше или се опитваше да улови звука от стъпките му. Малер вече бе само на няколко метра от него, когато забеляза, че плътта на гърдите му е проядена и ребрата му стърчат навън. Забеляза, че нещо вътре помръдва и ахна. Нима сърцето му биеше?
Вдигна брадвата и запали фенера. Насочи го към съществото, за да го заслепи, все пак не бе изключено да вижда. Тялото му беше восъчно бледо на фона на тъмното море. Малер разбра какво бе зърнал преди миг. В гръдния му кош имаше дебела черна змиорка, която като че ли се опитваше да прегризе плътта му, за да излезе на свобода.
Подтикнат от някакъв вроден рефлекс, Малер се извърна настрани в опит да скрие погнусата си, и повърна цялата си вечеря. Смесицата от кренвирши, кифлички и мляко полетя към скалите и оттам към водата. Стомахът му не се бе успокоил напълно, но Малер реши отново да застане с лице към съществото.
Повърнатата храна все още се стичаше надолу по треперещата му челюст. Видя как змиорката дъвче гърдите на мъртвеца и чу мокрото ѝ тяло да се плъзга в затвора от леш. Избърса уста, но продължи да трака със зъби.
Бе толкова погнусен, че съзнанието му се изпълни с безгранична ненавист. Единствената му мисъл бе как да премахне и унищожи това дяволско изчадие от лицето на земята.
„Ще го убия… Ще го убия…“
Пристъпи към съществото, което тръгна към него. Движеше се бързо, много по-бързо, отколкото човек можеше да предположи, като гледаше разложеното му тяло. Костите му почукваха по скалата. Въпреки сляпата си ярост Малер несъзнателно отстъпи назад. Заради змиорката. Нямаше да позволи на угоеното ѝ с човешка плът тяло да го докосне.
Продължи да върви назад и се подхлъзна върху собственото си повръщано. Брадвата полетя от ръката му и изтупка тихо върху камъните. Темето му се удари в земята, а вратът му се изви назад. Пред очите му заблестяха светкавици. В мига преди мракът да го погълне, усети ръцете на съществото върху тялото си.
Остров Лабшер, 21,50
Ана видя всичко. Видя как баща ѝ падна по гръб на скалата и чу главата му да се удря в земята. В следващия миг съществото се надвеси над него. Жената скочи на крака, без да пуска Елиас от прегръдката си.
„О, Боже, не! Проклето…“
Съществото вдигна глава и погледна към тях, а гласът на Елиас прозвуча в съзнанието ѝ.
„… не го обиж… не го обиждай…“
Ана подсмръкна и направи няколко крачки напред. Нещо издрънча в краката ѝ, но тя не му обърна внимание, а продължи надолу към лодката и удавника, който душеше баща ѝ.
„… Проклета гнус…“
„… не го обиждай…“
Прав беше. Разбираше, че е прав. Съществото ги наблюдаваше от скалата, докато двамата с Елиас лежаха в леглото. Едва когато Ана се приближи до прозореца и му се разкрещя да се маха, когато изля омразата и погнусата си върху му, едва тогава то счупи стъклото. Именно страхът ѝ го накара да я последва нагоре към хижата и да се опита да влезе.
Когато съзнанието на баща ѝ се изпълни с омраза, когато мисълта за змиорката в гръдния кош на удавника взе надмощие, Ана се опита да използва телепатията помежду им и да му внуши да прогони всички негативни емоции. „Не го обиждай.“ Но не успя и сега нямаше връщане назад.
Беше ѝ трудно да мисли позитивно, когато го гледаше как убива баща ѝ. Много трудно.
„Противно проклето бяло…“
Продължи надолу през тревата, неспособна да изтръгне от себе си мила дума. Отнеха ѝ всичко, всички любими хора. Видя как съществото се изправи, навлезе в тръстиката и тръгна по плажа към лодката.
Зашари с поглед по земята в опит да открие някой здрав клон, който да използва вместо оръжие. Но всички клони бяха прогнили, защо иначе ще падат от дърветата. Краката на съществото вече цапаха през мокрите водорасли. Ана забеляза пръта с дрехите на Елиас. Дали щеше да успее да го счупи и да го използва вместо…
Съществото вече бе при лодката, а Ана вървеше по ръба на скалата над него. Ако успееше да измъкне пръта, ако успееше — Елиас се въртеше неспокойно в ръцете ѝ, а одеялото се удряше в краката ѝ. Ако успееше…
„Какво? Какво? Не можеш да убиеш някого, който вече е мъртъв.“
Въпреки това не се отказа, остави Елиас на скалата, хвана пръта и го заклати напред-назад. Вятърът и водата бяха закалили дървото, но страхът ѝ даваше сили. Накрая успя да го пречупи в основата. Чорапите на Елиас все още се ветрееха на куките. Съществото се приближи до нея точно в мига, когато Ана удари парчето от пръта в земята и отчупи напречната летва от върха му. Сега вече разполагаше със същинско оръжие.